Клубове за дискусии на bglesbian

Emili Dickinson - 1830-1886 - поезия

главна     поезия    емили

 
   

    

Emili Dickinson - 1830-1886 - поезия. * * *

  Аз никоя съм. А ти кой си? 
  Ти също ли си никой? 
  Тогава двама сме. Но не издавай - 
  че те ще ни навикат. 

  Колко е мрачно да си някой 
  - и като жаба мокра - 
  да казваш цял ден свойто име - 
  пред възхитена локва!

  * * *

  Душата си избира свое общество -
  после вратата захлопва.
  В нейното божествено мнозинство
  недей се вече натрапва.

  Тя не се натрапва, че от каляската
  някой към нея е тичал -
  нито че пред леглото и 
  император е коленичил.

  Аз зная - от цяла просторна нация
  тя едного ще посочи - 
  и ще запуши клапите на вниманието си -
  като със плочи. 

  * * *

  Ако моженето беше равно на желанието - 
  критерият би бил неважен. 
  Върховното в езика е - 
  безсилието да изкаже. 

  * * *

  Много безумие е най-върховен смисъл -
  за поглед, който различава.
  Многото смисъл е най-чистото безумие -
  където множеството обладава.

  Ти си нормален - щом си се оставил
  на туй, което те надига.
  Опъваш ли се - ти ще си опасен -
  и окован с вериги. 

  * * *

  Сърцето търси първо удоволствие - 
  а после да не го боли - 
  а после малките упойки - със които 
  страданията да понамали - 
  а после да заспи - да заспи за дълго - 
  а после, че ще бъде най-добре - 
  щом иска неговият Инквизитор - 
  да има свободата да умре. 

  * * *

  Събрах си силата в ръка -
  закрачих към света
  И по-голяма от Давид
  ми беше смелостта.

  Изстрелях камък, но сама
  се строполих завчас.
  Дали голям бе Голиат -
  или бях малка аз?

  * * *

  Научихме любовта добре - 
  буквите - думите - първа глава 
  от книгата - и откровението - 
  сякаш пресъхна подир това. 
  И тогава всеки от нас - 
  видя в другите очи - 
  светло незнание на дете - 
  детско незнание - да личи. 
  Което единият не бе разбирал - 
  искаше на другия да обясни. 
  Уви! Голяма е мъдростта - 
  и истината - с много страни! 

  * * *

  Всеки Живот е Устремен към Център -
  безмълвен - или изразен -
  всяко човешко същество си има
  някаква Цел -

  Неосезаема почти -
  така прекрасна - че дори
  кощунствената Достоверност -
  не може да я загрози -

  Боготворена предпазливо -
  Крехко небе - да приближиш към нея -
  все едно с ръка Дълга -
  за дрехата да уловиш.

  Но с постоянство - сигурна -
  макар високо да трепти -
  така към рая с прилежание -
  Светецът се стреми.

  Един живот е кратък риск -
  ако нестигната остане тя -
  възможност нова за стремежа ни -
  отваря Вечността.

  * * *

  Казват - лекувало времето. 
  Времето не лекува. 
  Мъката - като жилите - 
  със възрастта се подува. 

  Времето е проверка 
  за болестта голяма. 
  То би помогнало само там, 
  където болест няма. 

  * * *

  Победата идва късно - 
  докосва неспособни да я пият 
  от скреж упоени, 
  замръзващи устни - 
  Как сладко би било да се вкуси - 
  капчица Само - 
  тъй пестелив ли е Бог? 
  Той твърде висока Трапеза застила - 
  освен ако не се храним на пръсти - 
  Трохи подхождат на малки уста - 
  Черешки - на Червеношийките - 
  Орловата Златна Закуска - Тях - би задушила - 
  Свойта Клетва дано Бог удържи към Врабците - 
  от оскъдна любов те разбират - как от глад се умира.

  * * *

  Открих процеп в моя ум -
  сякаш мозъкът се разсече.
  Опитах да го слепя - пласт по пласт,
  но не се слепяше вече.
  Исках - мисълта от преди
  с новата мисъл да е слята -
  но изтървах тяхната поредица -
  като топки на земята.

  * * *

  Удари ли камбаната - все питам : за какво?
  Душа е тръгнала към Бога - 
  отвръщат с тъжен тон. 
  Тъй скръбно ли е в небесата? 
  Звънът би трябвало да бъде весел - 
  щом е заминала Душата към Небето - 
  това е начинът най-подходящ 
  да известиш добрата новина. 

  * * *

  До края истината казвай, ала не направо - 
  обходите успяват. 
  Внезапната откритост за немощната ни възхита
  непоносимо засиява. 
  Тъй както нежно обяснената Светкавица 
  Децата срещат леко 
  да блясва Истината постепенно, 
  инак ще ослепее всеки... 

  * * *

  Античен том е библията,
  написана от Автори изчезнали,
  внушена от Светите Сенки -
  сюжетите са Витлеем -
  Едем - предишно Жилище -
  и Сатаната - Генерал,
  Велик Престъпник Юда,
  Давид - е Трубадур.
  Грехът е превъзходна пропаст
  и трябва другите да му оказват съпротива.
  Деца, които "вярват",
  са винаги самотни -
  а другите - изгубени.
  Но ако Разказвачът е добър,
  той щеше всичките деца да събере -
  Орфеевата проповед пленяваше,
  защото не осъждаше.

  * * *

  Блестящо и трагично нещо 
  е Славата - за миг 
  тя Власт ти дава - 
  за малко стопля бедно име - 
  което Слънце не познава - 
  и нежно го захвърля 
  във забрава. 

  * * *

  Някои мислят правото да загинеш
  за неоспорвано право.
  Опитай се - и веднага Вселената
  ще те погледне сурово -
  и ще изпрати отсреща полиция.
  Не можеш и да умираш по желание -
  без Природата и Човечеството
  да ти направят дознание.

  * * *

  Бог е наистина ревнив. 
  Кара ни да се каем - 
  че не играем с него - 
  а помежду си играем. 

  * * *

  От какво се прави ливада?
  Нима не знаеш?
  Трева -
  и една пчела -
  и да мечтаеш.
  Ако пчелата не пристига -
  мечтата стига.

  * * *

  Раят е толкова далече - 
  че е във стаята до нас - 
  ако приятел чака в нея 
  съдбовния си час. 

  Каква ли сила е в душата - 
  да може тя да изтърпи 
  шума на идващите стъпки - 
  отварящите се врати! 

  * * *

  Пчела е славата -
  тя има своя песен
  и жило мощно -
  ах, и крило разкошно!

  * * *

  То бе една малка, малка лодка - 
  която по залива тръгна. 
  То бе едно храбро, храбро море - 
  което навътре я дръпна. 

  То бе една хищна, хищна вълна - 
  която с език я прегърна. 
  Така не разбраха големите кораби - 
  че моята лодка потъна. 

  * * *

  Не съм чувала думата "бягство" -
  без да ми пламне кръвта.
  Едно внезапно очакване -
  усещане че летя.

  Но не съм чувала и да просветва
  затворническият мрак.
  Аз само детски се търкам в клетката -
  за да пропадна пак.

  * * *

  Да се бориш на глас е храбро - 
  но по-голяма е храбростта, 
  когато се биеш - вътре в сърцето си - 
  с кавалерията на скръбта - 
  когато побеждаваш - без зрители - 
  падаш - без никой да съзре, - 
  когато не гледат патриотите 
  как героят им ще умре. 
  Такива храбреци дирят ангелите - 
  шествие на разперени крила - 
  ред подир ред - със равна стъпка - 
  и със белоснежни облекла. 

  * * *

  Коричка - залъче - трохица -
  полунадежда - половница -
  душата съхраняват.
  Е, не прехрана! Но будна - в трепет -
  както Наполеон пред утрото, което
  Корона обещава!

  Мъниче - слава - Скромно дело -
  Кратка кампания от мед и жило -
  И, доста! Е, охолно!
  Бряг е моряшката победа!
  Куршум - войнишката! Живот съсъден
  да търси недоволният.

  * * *

  Загубих вчера един свят. 
  Тук някъде да сте го зървали? 
  Познава се по ред звезди - 
  на челото навървени. 

  Богатите ще го отминат - 
  но за окото ми оскъдно 
  той е по-скъп и от дукати : 
  Върнете ми го, сър, обратно! 

  * * *

  Плачът е нещо незначително -
  въздишката - е нещо дребно.
  Но от товара им натрупан
  човек умира постепенно.

  * * *

 
Горните стихове са ми изпратени от Ива Атанасова на 12 декември 2001г.

  * * *

  Ако не съм вече жива- 
  щом дойдат ония птички- 
  дай на червеношийката 
  от паметните трохички. 

  Не бих ти благодарила- 
  никой не ще ме пусне- 
  но знай - че съм опитвала- 
  с мойте гранитни устни.

  * * *

  Диви нощи-диви нощи!
  Ако бях с тебе тук-
  дивите нощи щяха
  да бъдат нашия лукс!

  Вятърът е безмислен.
  В пристанището съм аз.
  Свършено е с компаса-
  и стария атлас! 

  Веслата насред рая-
  ах,какво море...
  Да можех-тая вечер-
  да се закотвя в теб!

  * * *

  Разбирам - светът ще престане- 
  тревогата ще ни хване- 
  и много рани. 
  Но какво от това? 

  Разбирам - всеки загива- 
  и силата най-жива- 
  накрая изгнива. 
  Но какво от това? 

  Разбирам - после в рая- 
  всичко ще оправдая- 
  с уравнението на безкрая. 
  Но какво от това?

  * * *

  Ако идваш наесен-
  лятото ще отстраня-
  с усмивка и с досада-
  както се пъди муха.

  Ако след година дойдеш-
  месеците наред
  ще навия на кълбета
  в моето чекмедже.

  Ако векове те чакам-
  с пръсти ще ги преброя-
  докато паднат пръстите-
  на голата земя.

  Ако докрай съм сигурна,
  че ще те видя отвъд-
  бих захвърлила живота си-
  като люспа на път.

  Но без да разбирам времето,
  то ме боде - със бяс-
  една оса прокълната-
  сама се жиля аз.

  * * *

 
Горните стихове са ми изпратени от Екатерина Вълкова на 16 февруари 2003г.

  * * *

  Миналото е особено създание, 
  щом го погледна в лицето - 
  не знам 
  дали ще получа възторг - 
  или пък срам. 
  Ако го срещнеш без оръжие, 
  по-добре побегни - 
  че неговата ръждясала пушка - 
  понякога - гърми.

  * * *

  Вода - от жаждата се научава. 
  Земя - от прекосени Океани. 
  Възторг - от соазми в мрак, 
  Мир от войни за него водени, 
  Любов - от плесента на спомена - 
  И птиците - от Сняг. 

  * * *

  Аз никоя съм. А ти кой си? 
  Ти също ли си никой? 
  Тогава двама сме. Но не издавай - 
  че ще ни навикат. 
  Колко мрачно е да си някой 
  - и като жаба мокра - 
  да казваш цял ден свойто име - 
  пред възхитена локва. 

  * * *

 
Горните стихове са ми изпратени от анонимно момиче 10 януари 2004г.

  * * *

  Това е писмото ми до света,
  който не ми е писал - 
  простите новини от Природата -
  с техния нежен смисъл.

  Не знам за кого е предназначен -
  не ще му видя ръцете.
  Но от любов към нея, приятели,
  с лошо не ме съдете.

  * * * 

  Умрях за красота, но тъкмо
  във гроба ме зариха,
  и друг един - умрял за правда -
  до мене настаниха.

  "Защо - той тихо ме попита -
  умря?" - "За красотата".
  "А аз за правда. Все едно е.
  Ние двамата сме братя."

  И през пръстта ний си приказвахме -
  като добри роднини, -
  додето мъх покри устата ни
  и имената скри ни.

  * * * 

  Когато го няма успехът,
  успехът най-много услажда -
  за да схванеш нектара,
  трябва жестока жажда.

  И цялата алена армия,
  която под знамето крачи,
  не би разбрала победата - 
  какво тя точно значи, -

  както я разбира битият,
  в чието ухо запретено
  удря ехото на триумфа -
  болно и определено.

  * * * 

  Пих питие, каквото няма 
  дори във бисерните бъчви.
  Подобен алкохол не точат
  и в рейнските прочути кръчми.

  Аз от роса съм развратена -
  и въздух смуча вместо вино.
  Люлея се през дните летни
  край изби от стопено синьо.

  Кръчмарят там пчели пияни
  маха от бурето с ракия
  и пеперудите се сепват -
  но още, още аз ще пия -

  доде светците с бели шапки
  се втурнат горе от небето -
  да гледат малката пияница
  как се люлее по полето.

  * * * 

  Завържи поводите за мен.
  Аз съм готова за път.
  Виж пак конете и се качи.
  Бързо! Те няма да спрат!

  Нека да седна здраво до теб -
  та да не падна встрани.
  Ний ще вървим чак до Страшния съд -
  през урви и стръмнини.

  Няма да хленча над някой мост -
  и никое море.
  Карай, надбягвай се ден след ден -
  тъй ще е най-добре!

  Сбогом на моето старо градче!
  Само там горе - върхът -
  още веднъж вместо мен целуни!
  Аз съм готова за път.

  * * * 

  Ниско небе - подли облаци.
  Една снежинка все кръжи
  над коловоза до обора -
  и води спор да продължи.

  Тесният вятър се оплаква, 
  че го преследват и гнетят.
  Природата е като хората -
  не е с корона всеки път.

  * * * 

  Открих процеп във моя ум -
  сякаш мозъкът се разсече.
  Опитах да го слепя - пласт по пласт,
  но не се слепяше вече.

  Исках - мисълта от преди 
  с новата мисъл да е слята -
  но изтървах тяхната поредица - 
  като топки на земята.

  * * * 

  Задуха вятър като рог -
  той потрепера през тревата - 
  и студ зелен - така зловещо
  премина над горещината -
  че ние пуснахме резето -
  като пред призрак изумруден -
  и мокасинът на съдбата
  пристъпи в тоя миг - възбуден-
  дърветата как дишат вкупом -
  оградите как отлетяха -
  в реките къщите как тичат -
  тогава живите видяха-
  Църковната камбана диво
  се завъртя - за да разглася.
  О, колко много се явява -
  и колко много си отива -
  и все пак тоя свят понася!

  * * * 

  Напролет се явява светлина,
  която никога не може да постигне
  останалото време на годината.
  Едва март ще пристигне -

  и ляга някакъв особен цвят
  върху баирите отсреща.
  Науката не може да го отчете -
  човекът го усеща.

  Той - този цвят - в ливадите стои -
  по най-далечното дърво полазва -
  по най-далечни склонове играе -
  със мен почти приказва.

  А после - щом пристъпи хоризонтът -
  и обедът минава -
  той тръгва си - без формулата на звука 
  а нас сами оставя -

  със чувството, че ни нанасят загуба -
  че задоволството го няма -
  сякаш търговци са нахлули изведнъж -
  във храма.

  * * * 

  Във три - една едничка птичка - 
  сред тишината сива -
  поде - с една едничка дума -
  мелодия предпазлива.

  Във четири - се вмести опитът -
  и изпита прогони -
  и ето, всичко подчини се
  на сребърни закони.

  Във седем - нямаше ни сила -
  ни сечиво - ни длъжност.
  Присъствието стана място -
  а между тях окръжност.

  * * * 

  За един кратък следобед
  колко проекти гаснат!
  И то неизвестни за тия,
  които във тях участват.

  Човекът не бива ограбен,
  защото съвсем случайно
  променя с една минута
  пътуването обичайно.

  Любовта губи смелост -
  че до вратата - в мрака,
  вижда един кон вързан -
  който тя там не чака.

  * * * 

  Вятърът събра неща от север -
  върху южните неща -
  върза изтока за запада -
  зина със уста -

  сякаш искаше - четирите посоки
  да изгълта тая нощ -
  всичко в ъглите се сгуши -
  пред ужасната му мощ.

  Вятърът се върна в къщи -
  и природата се осмели
  да намести свойте поданици -
  и системите си да успокои.

  Пак над къщите запуши пушек -
  и се чуваше денят.
  Колко е интимно - подир бурята
  птици да летят!

  * * * 

  Преди очите си да махна -
  аз гледах весело и лесно -
  тъй както другите с очите -
  че само то ми бе известно.

  Но ако някой днес ти каже -
  ела да имаш пак небето -
  повярвайте - от мойта тяжест - 
  би ми се сцепило сърцето!

  Да имам храста - планината -
  звездите щедри да се върнат -
  от пладнето - каквото могат -
  очите тесни да погълнат.

  Как слизат птиците надолу -
  светкавицата как се сипе -
  пак да ги имам - да ги гледам - 
  такава вест ще ме съсипе!

  Затуй по-сигурно за мен е - 
  да наблюдавам със душата - 
  докато другите - с очите
  не осъзнават светлината.

  * * * 

  Стояха планините във мъгла - по-долу спряло бе полето.
  Вървяха - или чакаха по своя воля -
  реката и небето-

  Слънцето се отдаде на почивка -
  и заниманието му горещо
  се дръпна от вниманието - здрачът
  на кулата продума нещо.

  И сцената на вечерта - така спокойно
  до нас се спусна ниско -
  че ний усетихме - колко невидимото - 
  е видимо и близко.

  * * * 

  Яма зее - но небе над нея.
  И небе отпред -
  и небе навред.
  Все пак яма зее -
  със небе над нея.

  Ако мръдна - и ще се убия.
  Ако гледам - ще се залюлея.
  Ако засънувам - ще изпия
  сока, с който се надявам да живея.
  Яма зее - и небе над нея.

  Дъното е цялата ми мисъл -
  своя крак не смея да попитам.
  Както си седим - ще ни подкара -
  там надолу - без да се усетим.
  Яма зее - но без дъно в нея!

  * * * 

  Животът ми два пъти свърши -
  преди да се свърши.
  Остава да видя дали вечността
  трети път ще ме скърши -

  по същия начин - без смисъл -
  и без пощада.
  В раздялата ние узнаваме рая -
  и искаме ада.

  * * * 

  Тревата върши толкова малко!
  Зелена всякога да остава - 
  и да развъжда пеперуди -
  и пчелите да забавлява.

  И цял ден музика да слуша -
  вятърът да и прави компания - 
  и да държи слънцето на скути -
  и на всички да се покланя.

  Росата да ниже на мъниста -
  и да става толкова фина -
  че пред нея да бъде груба
  и една истинска херцогиня.

  И дори - умирайки, да ляга
  сред такива ухания и билки -
  такива миризми заспали -
  и талисмани от боровинки!...

  А накрая - в царствените плевни -
  да сънува старата си премяна.
  Тревата върши толкова малко - 
  че бих искала сено да стана.

  * * * 

  Надеждата е нещо хвърковато -
  то, кацайки в душата - те намира - 
  и пее свойта песничка без думи -
  и никога не спира.

  Най-сладък смях във нея се разнася -
  и се извива страховита буря,
  за да убие птичката, която
  отвътре топлина притуря.

  Аз чух я в най-студените крайбрежия -
  дето най-странното море се плиска.
  Дори сред най-голямата опасност -
  троха не ми поиска.

  * * *

  Гледах как лочи километрите -
  и долини надолу лиже -
  и от варели как се храни -
  и изумително - се движи -

  около планини на купчини -
  и как с презрение наднича
  в бараките - встрани по пътя -
  и кариерата пресича -

  на две еднакви половини -
  и непрестанно се оплаква -
  с ужасни думкащи куплети -
  и по наклона се размъква -

  и като див пророк - зацвилил -
  със звездна точност - се промушва -
  и спира - всемогъщ и кротък -
  във собствената си конюшня.

  * * * 

  Аз обитавам Вероятността -
  по-хубава къща от Прозата.
  Със по-многобройни врати -
  и по-широки прозорци.
  Тук стаите са като кедри -
  през листата им не се вижда.
  И отгоре - вечни тавани
  небето съзижда.
  Гостите са най-красивите -
  а работата ми е тая -
  да разперя тесните си ръце -
  и да прибера рая.

  * * *

  Утрините са все по-меки -
  бузи къпината издува -
  орехите стават кафяви -
  розата иска да пътува.

  Кленът е със весело шалче -
  ливадата - с лисича кожа-
  За да не бъда старомодна -
  и аз едно бижу ще сложа.

  * * *

  Небето не пази тайни -
  то ги каза на планината -
  планината - на градините -
  градините - на цветята.

  Една птичка - която мина -
  случайно - подслуша всичко.
  Ако мога да те подкупя -
  ще ми го кажеш ли, птичко?

  Но по-добре да не зная -
  тайната задържи я!
  Ако лятото е аксиома -
  защо в снега има магия?

  Задържи своята тайна!
  И да мога, не ща да зная
  какво правят сега сапфирите -
  във свежестта на безкрая.

  * * *

  Има самота на мястото -
  има самота на водата
  и на смъртта - но при всички тях -
  все едно, че си в тълпата -
  при това дълбоко седалище -
  тази полярна себичност -
  душата, познала себе си -
  гранична Безграничност.

  * * *

  Какво е Изтокът?
  Това е Жълтият човек.
  Но става и Червен - ако рече -
  когато слънцето нагоре извлече.

  Какво е Западът?
  Той е Червеният човек.
  Но става също Жълт - ако рече, -
  когато слънцето надолу повлече.

  * * *

  От своята водна къща
  жабата се отрече.
  Излезе на дървото
  и почна дълги речи.

  Гласът така прегракнал!
  И освен мен самата 
  за пролетния оратор
  слушатели - два свята.

  Краката му в ръкавици,
  ръце не употребява.
  мехури за красноречие,
  както е всяка слава.

  Но щом изръкопляскате,
  ще видите огорчени,
  че Демостен е изчезнал
  сред форуми зелени.

  * * *

  Мнозина от собствената си памет -
  биха отлетели веднага -
  стига да можеха да летят.
  Ще гледат птиците с изненада -
  свикнали на кротки същества -
  които се носят полека -
  как бягат човеци - разтреперани -
  от душата на Човека.

  * * *

  На два пъти понасях загуби - 
  все тука - до пръстта.
  На два пъти бях просякиня -
  пред божията врата.

  На два пъти слизаха ангели -
  все тука - до моя праг.
  Бандит - банкер - баща -
  аз съм беднячка пак!

  * * *

  Ето как аз чета писмо -
  заключвам се направо - 
  за по-голяма сигурност -
  вратата бутам здраво -

  отивам в ъгъла отсреща -
  за да не се почука -
  после писмото тихо вадя -
  печата тихо чупя.

  поглеждам скришом към стената -
  към пода -също скришом -
  да не би там да лази мишка -
  и почвам да въздишам -

  че съм безкрайна - но пред някого,
  когото тук не знаят - 
  и не за рая на религиите -
  а тук, че липсва раят.

  * * *

  Цивилизацията изгони леопарда.
  А не бе ли душата му сърцата?
  Пустинята-не отхвърляше кадифето му.
  Етиопия - неговата позлата.
  Джунглата - неговите привички.
  Той имаше мантия пъстра -
  и беше все същия.
  Такава му е природата - сеньор, -
  трябва ли пазачът да се мръщи?

  Жалко за леопарда - той напусна своята Азия.
  Споменът за ония палми
  не ще бъде заглушен с упойки -
  нито успокоен - с балсами.

  * * *

  Тялото расте външно -
  за да е по-удобно-
  Ако преследват душата -
  храмът му - стои свободно -

  отворен, канещ, сигурен.
  Тялото е по-честно.
  Духът, потърсил убежище -
  то не се предава лесно.

  * * * 

  Край на предишното! Аз съм съпруга!
  Аз съм друга!
  Аз съм Цар. Аз съм Жена.
  Тъй съм по-сигурна.

  Чуден ми е моминският свят
  през този нежен полумрак-
  Навярно такава е земята -
  за тези, които са в небесата.

  Понеже сега е радост - то
  мъка е било предишното.
  Но защо повече да сравнявам?
  Аз съм Жена. И тук оставам.

  * * *

  В мъката има нещо тъмно -
  тя е без памет цяла.
  Не знае нито кога е почнала -
  нито кога е спряла.

  Тя няма бъдеще освен себе си -
  империята и обхваща
  и собственото и минало -
  и мъката предстояща.

  * * * 

  Бог дава на работливите ангели -
  следобедите да играят.
  Срещнах един - зарад него напуснах
  всички, които ме знаят.

  Бог викна в къщи своите ангели -
  щом притъмни небосклона.
  Загубих моят - мрачен е камъкът -
  след като бил е корона.

  * * *

  Първо делото ще почука при мисълта -
  после - при волята ще спре.
  Тук вече е работното място -
  дето ще се почувства добре.

  И тогава - се явява едно действие -
  или пък се погребва така -
  че само божието ухо
  ще чуе неговата съдба-

  * * * 

  Не е тъй мъчително давенето - 
  а опитът да се изскочи.
  Удавникът - казват - три пъти
  с лице - към небето сочи.
  И после потъва завинаги -
  в тази ужасна бездна,
  където сам бог го прегръща -
  и всяка надежда изчезва.
  Сърдечният лик на Твореца -
  макар и с доброта голяма - 
  изглежда отвън излъскан -
  като една реклама.

  * * *

  Аз знам как слънцето изгря.
  За миг през ивицата - диск -
  хукнаха вести като катерички -
  кулата плувна в аметист-
  Развърза нощна шапчица -
  и хор от косове запя.
  Тогава тихо аз си казах:
  "Виж, вече слънцето изгря."
  Но как залезе, аз не знам.
  Прескачаха с детински жар
  жълти момченца и момиченца
  през някакъв червен дувар -
  а там един наставник в сиво -
  с ръката си добра отвъд
  спусна вечерните решетки -
  и стадото прибра от път.


  * * * 

  Щом пияницата види тапа -
  от блянове е упоен.
  Тъй и аз съзрях една муха - 
  в този януарски ден.
  И във мене бликна ром от спомени -
  и главата ми се завъртя.
  Който само с мярка пие - 
  той не заслужава пролетта.
  Упоението е отчасти във шишето -
  повече е в радостта сама.
  Ти, ценителю на питиетата -
  питай малката пчела...

  * * *

  Не е нужно - за да си населен с призраци -
  да си стая - или къща.
  Мозъкът си има коридори - по които
  по-добре да не се връща -

  по-добре във полунощ да видиш
  дух незнаен -
  но да не се сблъскаш във душата си 
  с домакина таен -

  по-добре зад теб да рухват замъци
  и във ужас да се блещиш -
  но на скрито място - без оръжие -
  сам себе си да не срещаш.

  Туй, което в теб зад теб е сгушено -
  най-ще те уплаши.
  Вмъкналият се убиец в къщата 
  няма да е така страшен.

  Ние тялото си пазим с револвери -
  и заключваме вратите -
  но пропускаме по-висши призраци -
  а и друго - в нас самите.

  * * *

  По-дълбоко в лятото от птиците - 
  трогателна в тревата -
  една миниатюрна нация
  празнува свойта служба свята.

  Обреди в нея няма - 
  и тъй на степени благодатта пристига -
  че мисленето я приема - като навик -
  а самотата се надига.

  На обед тя изглежда най-старинна -
  когато Август - ниско ни изгаря -
  и кара призрачната литургия
  покой да изразява.

  Все още липсва опрощение -
  сянка във жегата не ляга.
  Но вече има нещо жреческо -
  и то природата напряга.

  * * *

  Не беше смърт - понеже се надигнах -
  а мъртвите лежаха.
  Не беше нощ - с извадени езици
  камбаните звъняха.

  Не беше лед - защото по месата ми
  самум пълзеше жадно-
  Не беше огън - с крак от мрамор
  отдолу пазех хладно-

  Но заедно ги вкусвах всичките -
  и този поглед - с който
  гледах телата наредени -
  ми спомняше за мойто.

  Сякаш живота ми бе кастрен -
  то рамката го хвана,
  и дишах само с ключ - и всичко 
  някак среднощно стана -

  и спряха всякакви тиктакания -
  и взря се тишината -
  и първата мъгла затисна
  бумтежа на земята.

  То беше - хаос непрекъснат -
  без шанс - без състезание -
  без земен знак - да оправдае -
  самото отчаяние.

  * * *

  Ще дойде ли някога утро?
  И нещо подобно на ден?
  Да бях планината висока -
  дали ще го видя пред мен?

  И има ли тяло на лилия?
  И птичи пера - отстрани?
  От славни страни не пристига ли -
  за мен непознати страни?

  О, учени и моряци!
  И мъдри мъже по света!
  Кажете на малката пътница - 
  къде да намери деня!

  * * *

  Две пеперуди днес на обед
  върху потока валс играха -
  после по свода се надигнаха -
  и на една греда запряха.
  А после заедно отплуваха -
  в най-осветеното безбрежие -
  където никое пристанище
  не ще им пътя отбележи.
  И там - в ефирните морета -
  дали ята над тях се вдигат -
  или фрегати ги пресрещат -
  до мен известия не стигат.

  * * *

  Отдолу - под светлината - долу,
  под тревата - и под тинята -
  под килера на бръмбара -
  под корена - на детелината -
  там - докъдето не достигат
  и ръцете на исполина -
  там - дето слънцето не свети -
  дори в един ден - като година -
  отвъд светлината - най-отвъд -
  отвъд арката - на врабчетата -
  отвъд върха - на аршините -
  отвъд комина - на кометата -
  там, дето мисъл не галопира -
  и няма гатанки пред мъдреца -
  о, този диск на дистанцията -
  между живите - и мъртвеца!

  * * *

  Умиращ тигър за вода се мъчеше.
  Прерових пясъчните степи -
  в една скала - намерих изворче -
  и му донесох в шепи.

  Очните топки се бяха втвърдили -
  но взирайки се - в празнотата .
  видях там върху ретината образа -
  на себе си - и на водата.

  Не бях виновна - че съм се забавила -
  нито пък тигърът - виновен беше -
  че е умрял. Това бе просто фактът - 
  че той умрял лежеше.

  * * *

  Едно разпятие се отбелязва само -
  а колко много стърчат.
  За тях и математиката -
  и историята - мълчат.

  Една Голгота е пред чужденците -
  а толкова други знам,
  колкото личности, - и полуострови.
  Дори градината на Гетсиман -

  е провинция до центъра на битието.
  Дори и Индия -
  за всички пътници и кръстоносци -
  е съвсем до нас.

  Исусовото показание е мощно -
  но въпреки това -
  има разпятия - по-нови и по-близки -
  от онова.

  * * *

  Незабележимо - като скръб - 
  лятото - свърши бавно.
  Прекалено незабележимо -
  за да изглежда коварно.

  Една пречистена тишина - 
  дълъг здрач и силуети-
  Природата прекарва - сама -
  следобедите иззети-

  Чужда изгрява сутринта -
  досадна - и вежлива -
  като гостенка - която стои - 
  а трябва да си отива.

  Тъй - без да полети с криле -
  без кораб - да му помага -
  нашето лято - с лекота -
  в красивото избяга.

  * * *

  С това - че моята река тече -
  тя е пресъхнала добре.
  С това - че моята река мълчи -
  тя вече е море.

  И аз - изплашена от нейните вълни-
  хукнах - без някой да ме спре -
  натам - където силните ме уверяваха -
  че "няма повече море".

  * * *

  Природата е - което виждаме.
  Хълмът - следобедното поле -
  катеричката - залезът - бръмбърът -
  или природата - е небе.
  Природата е - което чуваме -
  морето - пеещият кос - гръмотевицата - щурецът -
  или природата е - глас.
  Природата е - което знаем -
  но не изказваме с уста -
  че мъдростта ни е безсилна -
  пред нейната простота.

  * * *

  Аз станах рано - взех си кучето - 
  и посетих морето.
  Русалките от зимника
  загледаха ме скрито.

  Фрегатите от партера разпериха
  конопени ръце - със плясък.
  те ме помислиха за мишка -
  завряна в дупка пясък.

  Но никой не ме пипна - преди приливът.
  Той до обувките ми стигна -
  после престилката - после коланът -
  елечето надигна -
  и се престори, че ще ме погълне -
  както росата - отзарана 
  глухарчетата бе погълнала -
  но аз тогава станах.

  А той - той тръгна подир мен отблизо -
  и сребърните му пети шумяха -
  до моя глезен - двете ми обувки
  от бисери преляха.

  докато срещнах твърдината на града -
  тълпа от непознати плъпна -
  и затова - с един поклон величествен -
  морето се отдръпна.

  * * *

  Почувствах в своя мозък погребение -
  вървяха оплаквачите на групи - 
  и крачеха, и крачеха - додето
  усещането ми на две се счупи.

  Те седнаха - опелото започна -
  и също като барабан в тила ми -
  и биеше, и биеше - додето
  помислих - че заглъхна мисълта ми.

  И после чух - един сандък да вдигат -
  и през душата ми да скърцат - с постоянство -
  все същите оловени обувки -
  и после звънна - цялото пространство -

  сякаш небето бе една камбана -
  едно ухо огромно - Битието -
  и аз и тишината - странно племе -
  разсипано - самотно - и проклето.

  * * *

  Да издържим своя дял от нощта -
  своя сутрешен дял.
  Да попълним празното на радостта -
  и на своя провал.

  Минава звезда подир звезда -
  някои падат сред път.
  Минава мъгла подир мъгла -
  и тогава - Денят!

  * * *

  Гладувах толкова години -
  настъпи мойто пладне.
  Трепереща - довлякох масата -
  допрях вината хладни.

  По чужди маси бях ги виждала -
  когато гладна - тръпнех -
  и гледах - гледах през прозорците -
  богатства недостъпни.

  Тъй бял и хубав беше хлябът -
  различен от трохите -
  които в хола на природата -
  разделях си с врабците.

  Но днес - от многото обилие -
  почувствах се ранена -
  като къпина от полето -
  в паважа присадена.

  И повече глад не усещах.
  Гладът - разбрах тогава -
  натрупва се извън прозорците -
  но вътре се стопява.

  * * *

  След сто години - мястото - 
  забравя се - най-подир.
  Агонията е преминала -
  във неподвижен мир.

  Бурени тържествуват -
  и сричат чужденци -
  самотният правопис
  на древни мъртъвци.

  Но летните ветрове
  връщат някои неща.
  Инстинктът вдига ключа -
  изпуснат от паметта.

  * * *

  От всичките създадени души -
  аз си избрах една -
  когато от духа се рони разумът -
  и е излишна всяка хитрина -

  когато днешният - и миналият ден -
  стоят отделно - всеки сам -
  и тази кратка драма на плътта -
  е като пясък - разпилян -

  когато фигурите идват - в царствен ред -
  и през мъглите някой е дълбал.
  Вижте тоз атом - който предпочетох
  пред пластовете земна кал!

  * * *

  След тежка мъка - чувстваш официално.
  Застават нервите - като гробове . - чинно.
  сърцето пита - как тъй всичко мина?
  И вчера ли? Или преди година?

  Краката - механично обикалят
  по дървения път - направен -
  от пръст - от въздух - от безсмислен намек -
  със кварцово задоволяване на камък.

  Аз зная този час - часът оловен.
  Ако го минеш - ще го помниш -
  както замръзналите - своето смразяване -
  сняг - и втвърдяване - и отминаване.

  * * *

  Тоя свят не е заключение.
  Веригата почва - оттук -
  невидима - като музика -
  но сигурна - като звук.
  Тя сочи - и тя обърква -
  философийте мълчат.
  През гатанката накрая -
  мъдростта търси път.
  Не я отгатват учените -
  ще я съзреш едвам,
  когато презреш - потомствата -
  и се разпънеш сам.

  * * *

  Животът ми бе пълна пушка в ъгъла -
  но един ден стопанинът дойде -
  и след като доказа самоличност -
  със себе си ме взе.

  И ний сега в горите царски стъпваме -
  и ний сега на лов сме за сърни -
  и щом аз - вместо него - проговоря -
  отсреща отговарят - планини.

  И щом усмихна се - такъв сърдечен блясък 
  долът пред нас е озарил -
  че сякаш сам Везувий - от наслада -
  лицето си е зачервил.

  А вечер - след добрия ден изтекъл - 
  аз пазя - господарската глава -
  и знам - че и възглавница от пачи пук
  той би отхвърлил - пред това.

  За неговите врагове - съм смъртен враг -
  те падат неподвижни околвръст -
  когато соча ги - с око от жълто -
  и със наблягащ пръст.

  Макар че мога да го надживея -
  то нека той ме надживее - по-добре!
  Че мойта власт е - само да убива -
  без власт - самата да умре.

  * * *

  Има едни диагонални светлини -
  през зимата - в следобедите тесни - 
  те ни притискат - като тежестта 
  на катедрални песни.

  Небесна рана ни нанасят те -
  но белег ний не виждаме с очите -
  а само вътрешната разлика боли -
  където са значенията скрити.

  От тях не учи нищо никой тук - 
  те са клеймото - те са отчаяние -
  те са изпратени - като всевластна скръб -
  по въздуха - от разстояние.

  На идване - пейзажът ги следи -
  държат си сенките дъха запиращ.
  А на отиване - са като дълъг скок - 
  до поглед на умиращ.

  * * *

  Сигурни - в свойте зали алабастрови -
  от нощите и дните - несмущавани -
  спят меките остатъци на възкресението -
  атлазен гредоред - покрив от камъни.

  Слънцето в своя дом осмива вятъра -
  жужи пчелата край уши безчувствени -
  подсвиркват птиците във такт невежествен -
  ах, какви мъдрости са тук покрусени!

  Над тях - тържествени - вървят годините -
  гребат вселени в небосводи дъгови -
  падат корони - дождове предават се -
  беззвучни - като точки - в снежни кръгове.

  * * *

  Умирайки - чух да бръмчи муха.
  Покоят - който в стаята настана -
  напомняше въздушния покой -
  между два напора на океана.

  Очите бяха сухи - от изстискване -
  дъхът се стягаше - за да съпътства
  последната атака - че на нея -
  сам кралят - щеше да присъства.

  Аз паметта си завещах - подписах
  онази малка част от мен - която
  за подпис бе пригодна - и тогава -
  във стаята промъкна се - мухата -

  и забръмча тя синьо -смътно - секващо -
  преди към светлината да отида -
  и после мръкнаха прозорците - и после -
  не можех аз да видя - за да видя.

  * * *

  Понеже няма как да спра Смъртта -
  тя спря пред мен с внимателно усърдия.
  В каляската ний бяхме само двамата -
  и нашето безсмъртие.

  Карахме бавно - тясъвсем не бързаше
  и аз отхвърлях мойта предпазливост 
  мойто усилие - и моето безделие -
  за нейната вежливост.

  Ний минахме край селското училище -
  класът с борби и викове излезе.
  Ний минахме нивя със жито втренчено 
  и после слънцето залезе.

  Спряхме пред къщичка, която ми приличаше
  на малка пъпчица - върху земята.
  Отгоре покривът едва се виждаше -
  вместо корниз - с една издатина.

  И въпреки, че векове преминаха -
  изглеждат те по-кратки от часа,
  когато пръв път зърнах конските глави 
  насочени към Вечността.

  * * *

  Горните стихове са ми изпратени от Дарина Алексиева на 02 май 2004г.

  Copyright © 2001-2004 Bglesbian - Всички права запазени

 

 

 

назад в поезия                                       назад в емили

 

 
Назад в главна