Клубове за дискусии на bglesbian

blackrose - авторски

главна     поезия    авторски

 
   

    

blackrose - авторски. Щастлива пленница

  Ако някога и някъде дори прашинка в мен се промени – изневери,
  ако се разколебая и поискам да си тръгна
  задръж ме ...да, и на момента, ти, ме окови –
  не ме оставяй. Ще бъде глупаво, безумно
  да си тръгна, а ще те обичам.
  Но съм слаба, може би дори съм недостойна.
  На мен ми трябва тежката верига – здрава,
  на твоята обич, окови ми
  и така ще съм спокойна.
  Така ще знам, че няма да избягам –
  Това ще бъде сладък плен...
  Искам го! Ще го направиш ли?
  Ще го направиш лш за мен?
  Прикови ме, моля те!
  Залости ме в небесна кула, недостъпна – на твойта обич 
  далеч от всички изградена 
  Бъди Пазителя завинаги,
  А аз ще съм щастливата Пленена. 

  23.11.1995

  ***

  След дългото отсъствие се връщам,
  стоя отново в лятната ни стая,
  оглеждам всеки ъгъл,
  заслушвам се във всеки звук
  и те започват да говорят, спомени да ваят.

  Навън вилнее буря, 
  като в онази августовска нощ,
  сега обаче теб те няма.
  Сама съм с мрака и с вятъра,
  страхувам се от неговата мощ.

  През тъмното се взирам в белите стени,
  на тях като във филм се проявават
  седем дни и нощи седем,
  миг след миг, минута след минута,
  оживяват.

  Изведнъж отеква трясък – счупено стъкло,
  стените млъкват, потъмняват и спотайват се смутено.
  Нахълтва вятъра – свидетелят неканен
  На мен ми става тъжно и студено.

  Сега сме трима –стените, аз и вятъра,
  Последният сърдито гледа, а ние със стените си мълчим,
  със скрит копнеж изчакваме натрапника да си отиде
  И несмущавани от никого да продължим.

  1995

  ***

  Това, което предстои

  Това, което предстои...
  Какво е то? – не знам.
  Обливам листа със сълзи,
  дори писалката ми спира.
  Това, което предстои е празнотата в мен!
  На 20 години само, 
  пустош в себе си прибирам.

  Това, което предстои...
  Какво е? – белота.
  Студена, гладка, ледена повръхност – теб те няма.
  Защо? Обичам те.
  Защо раздяла?!
  Не искам! Аз искам теб!
  Не самотата да прибирам
  Отново!
  Не разбирам.
  Не искам да разбирам!
  Защо раздяла?

  Нима красивите неща завършват винаги така?
  Нима ще бъда пак сама в мрака,
  далеч от теб, далеч от обичта? 
  Твойта обич –
  Кой открадна мойто щастие?
  Живота,...Времето ...и хората...
  Какво тогава ми оставиха на 20 години?

  Това, което предстои! 
  Какво е то?....

  Обичам те! ...
  Завинаги...

  ***

  24

  24 часа, които убиват,
  като 24 зъба в мене се впиват
  24 зъба, които разкъсват
  24 куршума, които живота прекъсват.

  24 часа трябва да чакам,
  24 часа терзание, после ще зная.
  24 мъчения, изтезания,
  а после начало ли?...
  Не!
  По –скоро Края!?

  24 светлинни години, 
  24 раззинали бездни,
  24 часа в ада на клада,
  24 нощи беззвездни.

  24 часа без слънце.
  24 часа без твоята обич.
  А може би 24 е равно на никога вече,
  Никога вече – значи завинаги!

  24 пъти от сега ще умирам,
  24 по 100 ще се взирам навън да те зърна,
  24 милиарда частици в мен ще крещят
  и ще молят при мен да те върна...

  ще казвам “ НЕ” на всяка – по 24 пъти,
  защото правото е твое, ако искаш да си тръгнеш.

  ***

  1996
  на д- р П. М. –любимата ми асистентка

  Дойде и ме погали слънчев лъч,
  докосна нежно моите страни,
  но в него друго аз познах –
  това бе, ти! Това бе, ти.

  Почувствах неговата топлина,
  Макар че неочаквана бе тя за мен,
  Обикнах теб и нея в миг
  И вие озарихте моя ден!

  Но вече няма слънце, няма топъл ден,
  Тъй бързо свърши всичко
  2 месеца, 3 седмици и край...
  отиде си и ,ти,
  а с теб отиде си вълшебната искрица.

  Днес всеки друг лъч – слънчев ми напомня теб
  И ще ми се в него да те търся,
  Но знам, че е невъзвратимо
  И знам завинаги е свършило!

  февруари 1994 

  ***

  Лъжа 

  Вървя по булеварда, очите ми са пълни със сълзи,
  те ме заслепяват – блъскам се в хората.
  Някъде дълбоко в мен отекват твоите лъжи,
  искам да избягам, тичам и прибавя се умората.

  Вървя по булеварда, осветен в неоново сияние,
  но аз не виждам, в мене има само тъмнина,
  препъвам се незнам в какво, политам,
  изтърсвам се върху асфалта и в прахта.

  Надигам се небрежно. Коляното ми – зее рана,
  какво от това - не ме боли.
  Тя болката на друго място е стаена.
  Коляното, но майната му! - душата ми в сълзи е облена.

  Вървя по булеварада, насреща се задава
  необуздана, шумна, весела тайфа,
  смехът им блъска ме, превръща се в гаден кикот и ме наранява,
  щасливи са, а аз си имам твоята лъжа.

  Отново искам да избягам. Светофар, червено е, пресичам,
  не виждам...
  Скърцане - спирачки, отнасям не една псувня.
  Какво от това – та аз не чувам,
  в ушите ми ехти една лъжа.

  Вървя по булеварда, нещо капва на ръката ми..
  Сега пък взе и да вали!
  Обръщам поглед към небето – ясно е,
  това са моите сълзи.

  ***

  Потърсих те 

  Потърсих те днес, но тебе те нямаше
  Ах, забравих! Та , ти, си отиде отдавна.
  Защо го направих се питам? – може би несъзнателно,
  навярно потърсих те просто по навик.

  Навярно потърсих те просто по навик
  или може би не съвсем... Не , не, незнам.
  Дали поривът ми беше нелепа случайност
  или имаше плам, дали имаше плам?

  Дали имаше плам? – аз търсех очите ти,
  потърсих ги днес, но тебе те нямаше.
  Аз търсех сърцето ти, търсех душата ти, потърсих ги,
  но до мен вече ги нямаше.

  Потърсих те днес, но тебе те нямаше.
  Ах! Пак забравих, че ти, си отиде завинаги
  много отдавна.
  Защо го направих? – може би все още те обичам
  или пък е останал просто навика.

  ***
  
  Blackrose - 2003г.

  Copyright © 2001-2004 Bglesbian - Всички права запазени

 

 

 

назад в поезия                                       назад в авторски

 

 
Назад в главна