Психологическа теория и развитие на жените

 

 Предисловие

     В  продължение  на  последните  10 години  аз  се  вслушвах  в  хората,  разговарящи за морал, за самите себе си.
 Скоро  долових  различие  в  тези  гласове,  два  начина  за  изразяване  на   моралните   проблеми,  два  начина  за
 описване  взаимоотношенията  между  другите  и  нас.  Различията,  обсъждани  в  психологическата  литература,
 като  крачка  в  развиващата  се  прогресия,  неочаквано  представиха   пред   мен  контрастни  теми,  вплетени  в
 жизнения  цикъл  и  повтарящи  се  под  различни  форми  в  човешките  разсъждения, 
фантазии  и  мисли. С  цел
 изучаване връзката между 
разсъждения и действия в ситуация на  морален конфликт и избор, бе отделена групаПсихологическа теория и развитие на жените
 жени. На фона  на  психологическото  описание  на  половата  идентичност  и  моралното
 развитие,  които  съм  изучавала  и  преподавала в течение на няколко години, женските
 гласове звучаха някак особено.
     Точно   тогава   започнах   да   забелязвам   периодически   възникващите   проблеми  в
 обясненията  за  развитието  на   жените  и  да   ги   свързвам  с  честите   изключения  от
 основните теории на психологическите изследвания. 
     В тази книга са  фиксирани  различни  мислени  модели  на взаимоотношенията между
 хората и тези модели са свързани с мъжки и женски  гласове, звучащи в психологически,
 литературни текстове и в моето изследване. Несъответствието между жизнения опит на
 жените и представата за човешкото развитие, на която е наблегнато в психологическата
 литература,  обикновено  се  разглежда,  за  да  фиксира  проблематичността в  женското
 развитие. Но вместо това, неспособността на жената да съответства на  съществуващите
 модели   на   човечешкто   развитие   може   да   свидетелства  за  сложността  в  нейното
 представяне,   за  ограничеността   на   концепциите  за  човешко   поведение,   грешните
 определения за житейска истина. Необикновеният глас, който описвам, се характеризира не от пола, а от темата.
 Неговата  връзка с жените е  установена  посредством  опитни  наблюдения  и  чрез  женският  глас  проследявам
 развитието  на  главния  модел.  Но тази  връзка не е абсолютна и контраста  между  мъжките  и  женски  гласове
 представен  тук, по-скоро  цели  да  оповести  разликата  в  мислите  на  двата  модела и да отдели проблемите на
 интерпретацията, а не за да се правят  обобщения  за  този  или  другия  пол. Проследявайки  хода  на  развитието,
 посочвам   взаимодействието   на   тези   гласове   отвътре   във  всеки   пол  и  мисля,  че  тяхното  сближаване  е
 характерно  за  времена  на  кризи  и  промени. Не е нужно  да  се  разкриват  източниците  на описаните различия
 или  тяхното  разпространение  сред  населението:  чрез  културата  и  в  течение  на времето. Разбираемо, че тези
 различия  възникват в социален  контекст,  където  факторите  на  социалния  статус  и  властта  се обединяват с
 възпроизводствената  биология,  формират  мъжкия  и  женския  жизнен  опит  и  отношенията  между  половете.
 В дадената работа съм съсредоточила  вниманието си на взаимодействието  между  опит и  мисли, на  различните
 гласове и диалози, които  те  пораждат, на  начините, по  които  слушаме  себе  си и  другите,  на  случките,  които
 разказваме за живота си. 
    (...) Целта, която  поставих  пред  себе  си  се  състои  в това да се разшири  разбирането  на  човешкото развитие,
 посредством  наблюдение  на  група, изключена от теоретичните формулировки и да привлека вниманието върху
 пропуските  в нейната  оценка. Разглеждането  на  такъв  образ, който  противоречи на данните за женски жизнен
 опит, създават основа за раждането на  нова  теория, потенциално съдържаща по-широк поглед върху живота и на
 двата пола. 

    Мястото на жените в жизнения цикъл на мъжете
    Във  второ  действие  "Вишнева  градина"  младият  търговец  Лопахин  описва  своя  живот, изпълнен с тежък
 труд  и  победи.  Не  съумял  да  убеди  Раневска  в  необходимостта  от  изсичане  на   вишневата  градина,  заради
 спасението  на  нейното  имение,  той  го  купува.  Лопахин - човек, обвързан преди всичко със себе си, придобива
 имение,  в  което  неговите  баща  и  дядо  са  били   роби,   надявайки  се  да  изкорени   доскорошния 
"несвързан,
 нещастен  живот",  заменяйки  с  вишнева  градина  лятна  къщичка,  където  следващите  поколения  "ще  видят
 новия  живот". 
Мечтаейки  за  подобни  промени,  той  се  въплащава  в  образ  на  човек,  който  се  явява  сам в
 основата  на  своята  активност  и я поддържа: "Веднъж си мисля: "Господи, ти си ни дал огромни гори, необятни
 поля,  дълбоки  хоризонти,  и  живейки  тук,  ние   самите  сме  длъжни  да  бъдем  великани... "  Прекъсвайки  го,
 Раневска отбелязва: "Изпотрябвали са ви великани... Толкова са добри в приказките, а толкова плашат".

     Концепцията  на  човешкият   жизнен   цикъл   представлява   несполучлив   опит  да  се  подредят  и  направят
 разбираеми  възникващите  преживявания  и  събития,  променящите  се  желания и реалността на всекидневния
 живот. Но същността на тази  концепция  отчасти  зависи  и  от  позицията  на  изследователя.  Краткият отказ от
 пиесата  на  Чехов  дава  да  се  разбере, че гледната  точка  може  да бъде съвсем различна, ако изследователят е
 жена.  Различните  разсъждения  за  образа  на  човека  като  великан  са  обусловени  от различните представи за
 човешко  развитие, 
различните  начини  за  описване  на  човешкото  поведение,  различните разбирания за това,
 кое в живота е ценностно.
     В същото време, когато в исканията за социално равенство и справедливост се полагат усилия за изкореняване
 неравенството   между   половете,  различията   между   тях   се   преоткриват  от   обществените  науки.  Това  се
 случва,  когато  теория,  считаща  се  за  неутрална  от  гледна  точка  на  пола, в крайна сметка, открива в своята
 научна  обективност  последователна  изследователска  и  оценъчна  предубеденост.  И  тогава,  предполагаемата
 неутралност на науката, както и самият език, отстъпват  място  на признанието, че категориите знание се явяват
 човешки конструкции. Привързаността към тази гледна точка въодушеви художествената литература на ХХ век,
 обогати нашето научно  разбиране за относителността  на разсъжденията, доколкото започнахме да откриваме, че
 за нас стана обичайно да гледаме на живота с мъжки поглед. 
    Неотдавна откритие от такъв род се отнесе към  класическата  работа "Елементи на стила" на Уилям Странк и
 И.Б.Уайт. Върховният съд, занимаващ се с въпросите на половата дискриминация, заставил учител по английски
 да се признае за виновен в това, че преподавайки  простите  правила  на  английския  език,  използвал примери, в
 които се противопоставяли  раждането  на  Наполеон  и работите на Колридж, а такива твърдения като: "той бил
 интересен разказвач, мъж, който  пътувал  по  целия свят и живял в много страни" се противопоставяли на: "Да,
 Сюзън, ти попадна в хубава клетка", или  по-рязкото, според мен: "Той видя жена да придружава две деца, бавно
 идващи по пътя."
    Психолозите, също  така  простодушно,  както  Странк и  Уайт  попаднаха  под  влиянието на изследователската
 предубеденост.  Инстинктивно  приемайки   мъжкият   живот  за  норма, 
те  се  опитаха  да  измайсторят  жената,
 изхождайки  от  мъжки  материал. Такъв подход  води  началото си от Адам и Ева - история, която покрай всичко
 останало,  показва, че ако се  опитвате  да сътворите  жена  от  мъж,  то  вие  по  необходимост  ще  се  окажете  в
 затруднено  положение. И в живота, както и в градината  на Едем, жената се отклонява от нормата. Увлечението
 на специалистите по психология да създадат модел  на плашлива жена, се открива по-малко още при Фрой, който
 построи  своята теория за психосексуалното  развитие на основата на  изследвания върху преживяното от момче,
 достигащо  своята  кулминация  в  Едиповия  комплекс. През 20-те години, Фройд с всички  усилия  се е постарал
 да  разреши  противоречията,  водещи до задънена  улица  неговата теория, посредством разкриване отличителни
 особености  на  женската  анатомия и особени  форми  на  ранни  семейни  отношения  на  малкото  момиче. След
 опитите  да  впише  жената  в своята  концепция, считайки,  че  те  завиждат  за  това,  от  което  са  лишени,  той
 признава   своеобразието  на  женското   развитие, 
  заключаващо  се  в  силата  и  здравината  на  пред-Едиповата
 привързаност  на  жените към техните майки. Той смятал, че именно тази особеност е виновна за неспособността
 на жените да се развиват. 
    Свързвайки  формирането  на  супер  его,  или  съзнание  със  страх  от  кастриране, Фройд смятал, че жените по
 природа  са  лишени  от стимул за еднозначно  преодоляване  на  Едиповия  комплекс.  Вследствие  на това, супер
 егото  на  жената-наследник  на  Едипов  комплекс - било  поставено  под  заплаха: то никога  не  е било "толкова
 безжалостно, толкова  безразлично, толкова  независимо от  емоционални  източници,  от  каквото  се  нуждаем",
 както  това е при "мъжете". Фройд заключва, че "за жените  уравнението  за  етика е нормално  да е различно от
 мъжкото", затова жените "проявяват по-малко  чувство за справедливост  от  мъжете, те  в  по-малка  степен  са
 готови да се подчинят на обективните  изисквания  на  живота и в своите  разсъждения те  по-често  изпадат  под
 влиянието на чувства на симпатии или враждебност".
    Под    такъв    образ    проблемът  в  теорията    заменял   проблема  в  развитието    на    жената,  а  тя,  в  своята
 последователност,  се  насочва  към  опити  в  нейните   взаимоотношения.  Нанси  Ходроу  обяснява  "мисленото
 възпроизводство  на  всяко  поколение  носи  почти  универсални  различия, характеризиращи  мъжката и женска
 индивидуалност,  техните  роли",  свързвайки  тези  различия  не  с  анатомията,  а  по-скоро  с  това,  че  "жената
 винаги в по-голяма степен е отговорна за грижите за малкото  детенце". Също както  социалната среда в ранното
 детство за момчета и момичета е отлична  и  се  възприема  от  тях  по  различен  начин,  така  основните  полови
 различия възникват отново и в личностното развитие. Като резултат "във всяко  общество  жената  в  по-голяма
 степен се самоопределя в контекста  на  отношенията и с другите  хора". В своя анализ Ходроу се основава преди
 всичко  на  изследванията  на  Роберта  Столпер, в  които  се  показва,  че  половата  идентичност  е  неизменното
 ядро на изграждането на личността, " с редки  изключения  окончателно  е формирана  към  тригодишна  възраст,
 независимо от пола на детето." Установено е, че човек, който се грижи  за дете в първите  три  години  от живота
 му, главния образ, с който се явява  е  на  жена, а  вътрешно-личностната  динамика  на  изграждането  на полова
 идентичност за малките момчета и момичета  има  своите  различия. Женственото  формиране на идентичността
 произхожда  на  фона  на  неразривната  връзка, доколкото "майката  чувства  своята  дъщеря като себеподобна и
 свързана със себе си". Съответно  дъщерята,  идентифицираща в себе си  качествата  на жена, се чувства подобна
 на своята  майка, и този  образ  на  подобие на чувствата е свързан с изграждането  на  идентичността. И, обратно,
 "майките   усещат   своите   синове,   като   мъжка   противоположност",  а  момченцата,  осъзнавайки  в  себе  си
 качествата  на  лица  от  мъжки  род,  отделят  от  себе  си  майката,  и  по  същия  начин  омаловажават "първата 
 си  любов  и  чувството  на  свързаност".  Следователно,   развитието   на   мъжествеността   влече   след  себе  си
 "по-изразена индивидуалност, по-решително  утвърждение  на  осезаеми  граници на егото". За момчетата, а не за
 момичетата "проблемите  на  разграничението се преплитат с половите  проблеми". Заставайки против мъжката
 предубеденост  на  психоаналитическата  теория,  Ходроу  доказва, че  проявата  на  полови  различия  в  ранните
 опити  за  индивидуализация  и  единство "не  означават,  че  жените  имат по-слабо изразени граници на егото от
 мъжете или са по-склонни  към  психоза. По нейно  мнение, то е доказателство за това, че "момичетата излизащи
 от  този  период  имат  основания  за  "eмпатии"  вградени  в  тяхното  първично  самоопределение,  което липсва
 в  момчетата".  С  такъв  образ,  Ходроу  променя   негативното   описание  на  женска  психология,  сътворено  от
 Фройд. С позитивните си,  непосредствени  обяснения за самата себе си: "Момичетата  имат  по-здрава  основа за
 преживяваване потребностите, чувствата  на  другите  като  свои  собствени (или да  разбират как се преживяват
 чувствата и потребностите на другите). Повече от това , момичетата  не  изживяват  себе  си  като  отрицание  на
 пред-Едипова  форма  на  отношенията,  както  момчетата. Вследствие на това, възвръщането към тези форми не предизвиква силно усещане за заплаха на тяхното его. От най-ранна  възраст, и поради това, че са родени от човек
 също от женски  род, момичетата  започват да чувстват себе си  по-особени от момчетата, по-свързани с външния
 обективен свят. И поради това, те са по-особено ориентирани към своя вътрешен свят". 
    Следователно,   взаимоотношенията  и  особено   случаите   на  взаимозависимост  се  преживяват  различно  от
 жени  и  мъже. За момчета и мъже, обособяването и  индивидуализацията  на  необходимият  образ  са  свързани с
 формирането  на  половата  идентичност, доколкото  отделянето от майката се явява  съществено  за развитие на
 мъжествеността.
    За момичета и жени  проблемите  на  женствеността, като  женствената  идентичност, не зависят от постигнато
 обособяване   извън   майката   или   прогреса   на   индивидуалността.   Доколкото   мъжествеността   се   постига
 чрез  обособяване,  в  същото  време   женствеността   се  определя   посредством   единството,   мъжката   полова
 идентичност застрашава близостта, а женската - обособяването. С този образ,  при  мъжете обикновено възникват
 трудности  във  взаимоотношенията, а у жените - в  индивидуализацията.  Качеството  на  участие  в  социалното
 взаимодействие  и  личните  отношения, което  характеризира  живота на жената противоположно на това, което
 характеризира  живота  на  мъжа,  се  установява,   обаче, 
не  просто  като  описателно  различие,  а  и  също  като
 препятствие  в  развитието,  доколкото  важните  етапи  на  детското  и  юношеско  развитие  в психологическата
 литература   се   характеризират  с  признаците   на   нарастващото   отделение.   Неспособността   на  жените  към
 обособяване, по правило се приема като неспособност за развитие.

Психологическа теория и развитие на жените     Влиянието на  половите  различия  при  формиране  на  личността  в ранно  детство, които
 описва  Ходроу, в младежка  възраст се явява  основа за  изучаване на детските игри. Игрите
 на децата се  разглеждат  от  Джордж  Герберт  Мид и Жан Пиаже  като  изпитание, в хода на
 което, в ученическите  години се формира  социалното  развитие. В игрите  децата се учат да
 спазват правила, те разбират как се създават тези правила и как се променят.
     Жанет Левер, изучавайки група  връстници от началното  училище  и  играта  като  важен
 елемент от  процеса  на  социализация в този  период, се опита да  изясни  дали се  проявяват
 половите  различия в игрите  на  децата. Наблюдавайки  ученици  от  пети  клас,  на  възраст
 10 - 11 години  (извадката  съставя 
180  човека)  от  бели  семейства от средната  класа, тя се
 опита  да  определи  организацията  и  структурата  на   игровата активност.  Тя  видяла  как 
 играят децата  във  време  на  промени, в спортна зала, и водила дневник на техните разкази
 за случките в извънучебно  време. На основата на това  изследване, Левер  описва  половите
 различия така: момчетата  по-често  от  момичетата  играят  на  улицата,  по-често  играят в
 големи и смесени  по  възраст  групи,  по-често  играят  съревнователни  игри,  техните  игри
 са с по-голяма  продължителност  от  игрите  на  момичетата. Последното в някакъв  смисъл  се явява  интересно
 откритие. Оказало се, че игрите  на  момчетата  продължават  по-дълго  не толкова заради това, че те се нуждаят
 от по-високо ниво  на  уменията и е по-малко  вероятно  да  станат  скучни, но и затова, че в случай на възникнал
 спор в играта, момчетата са способни да го разрешат с по-голяма  ефективност  от  момичетата. Левер отбелязва,
 че "в  хода  на  изследването се оказа, че момчетата  през  цялото  време се карат,  но  нито  веднъж,  играта  не  е
 била  прекъсната, заради  това, и нито  една  игра  не  била  прекъсвана  по-често  от  на  седем  минути."  Оказало
 се, че  на  момчетата се харесват споровете за  законите и правилата на игрите не по-малко от самата игра и дори
 второстепенните  или   притежаващите   по-малки   умения  за  игра  в  еднаква  степен  взимали  участие  в  тези
 спорове. Напротив, впускането в спор в играта на момичетата обикновено водело до прекъсване на играта.
    С  този  образ,  Левер  разширява  и  подкрепя  изводите  на  Пиаже,  основани  на  изучението  на детската игра:
 при   момчетата   по-голям   интерес   предизвиква   разработването   на   правила   за   самата  игра  и  съвършено
 справедливата  процедура  за  разрешение  на   конфликтите - интерес,  който   по   наблюденията   на   Пиаже,  не
 впечатлява  момичетата.  За  момичетата  е  свойствено   по-прагматичното  отношение  към  правилата.  За  тях
 "правилото е толкова  добро, колкото  дълго  действа  и  доколкото  удовлетворява  играещите".  Момичетата  са
 по-търпими  към  правилата, по-склонни  да  правят  изключения  и  по-лесно  се  помиряват  с нововъведенията.
 В резултат, чувството  на  непоколебимост  към  правилата,  което  Пиаже  счита основен за моралното развитие,
 "е много по-малко развито у момичетата, в сравнение с момчетата".
    Предубедеността,  която   води   Пиаже   към   отъждествяване   на  развитието  на  мъжествеността  с  детското
 развитие въобще, оставя свое отражение и в работата на Левер.
    Изходната предпоставка, предопределяща  анализа на изводите, се състои в това, че мъжкият модел е по-добър,
 доколкото  удовлетворява  изискванията  за  съвременен  корпоративен  успех.  И  напротив, чувствителността и
 вниманието  към  чувствата  на  другите - това, което  развиват  момичетата в своите  игри, - имат ниска пазарна
 стойност и могат даже да възпрепятстват  професионалния  успех. Описвайки  реалността на живота, Левер дава
 да се разбере това, че ако момичето не  иска  да  бъде  зависимо от мъжете, тя е длъжна да се научи да играе като
 момче. Като потвърждение на Пиаже за това, че  децата  се учат да спазват правила в играта  по  принцип, а това
 е необходимо за моралното развитие, Лоуренс Колберг добавя, че такива, ефективни  за всеки уроци, се усвояват
 благодарение на възможността да се приемат различни роли  при  разрешението на споровете. При това се оказва,
 че моралните уроци в момичешките игри са по-малко от тези в игрите на момчетата. Традиционните момичешки
 игри - скачане на въже, "класически" - в тези игри  съревнованието не е важно, всички  се редуват и победата на
 една не означава непременно поражение за друга. Вероятно и вследствие  на  това, по-рядко  възникват  спорове,
 изискващи разбирателство. В крайна сметка, повече от запитаните от Левер момичета, потвърждали, че настъпи
 ли спор, те прекратяват играта. Момичетата предпочитали да продължат  взаимоотношенията  си  извън  играта,
 вместо да разработват правила за избягване на споровете. Левер  прави  извод, че в играта, момчетата се учат на
 независимост, организационни  навици, необходими  за  координиране  действията  на  група от хора. Участвайки
 в  контролируеми,  социално  одобрени  съревнователни  ситуации, те се учат да  си  съперничат  със сравнително
 открити  способи:  да  играя  със  своите  врагове  и  да  се  състезават  с  приятелите  си -  всичко  в  съответствие
 с  правилата  на  играта.  Противоположно  на  това,  игрите  на  момичетата  обикновено  се  заформят  в  малки,
 по-близки групи, като  често  това  са  игри  на  две  добри  приятелки  на  усамотено  място.  Такава  игра  копира
 социалния модел на  първичните  човешки  отношения и с това тя е по-корпоративна. В този образ, тя по-малко е
 ориентирана, по възражение на Мид, към  усвояване на роля "обобщението на друг" ("the generalized other"), към
 абстрактни  човешки  отношения. Но тя  способства за развитието  на  чувственността,  необходима  за  приемане
 ролята на "конкретен друг", и в по-голяма степен е ориентирана  към  познаването на другия като самия себе си.

    Проявлението  на  половите  различия  при  формиране  на личността в ранно детство, което Ходроу извежда от
 анализа  на  отношенията  майка  и  дете,  се  допълват от резултатите от  наблюденията  на половите различия в
 игровата активност на децата в училищна  възраст, получени  от Левер. Заедно с тях, тези изводи  свидетелстват,
 че момчетата и момичетата  достигат  полова  зрялост, овладявайки  различни  вътрешноличностни  ориентации
 и чрез  различен  социален  опит. Доколкото юношеството се счита за главен период за обособяване или за "втори
 процес на индивидуализация", развитието  на  момичетата се оказва  силно  отклонено от нормата, а поради това
 и за по-проблематично  в същото  време. "Половото  съзряване, - казва Фройд, - което  води  към  огромен  тласък
 либидото в момчетата, при  момичетата  този акт се характеризира с нова  вълна на изтласкване", необходима за
 превръщането "мъжка  сексуалност" на малките  момичета в особена  женствена сексуалност в нейната зрялост.
 Фройд  обяснява  това  превръщане  с признаването  на  момичето "факта  за  нейната  кастрация" и  приемането
 на  този  факт. Половата  зрялост,  обяснява Фройд, води  момичето  към ново осъзнаване на нанесената "рана на
 нейния нарцисизъм" и към развитието на чувство за непълноценност, дълбоко раняващо я".... (....)

    Трудностите,  с  които  се  сблъскват   специалистите   по  психология  в  разбирането  на  женската  младост,  се
 виждат добре в схемата  на  Ериксон, в която са вкючени  осем  степени на психологическо развитие, като петата
 от тях е младост. В тази  степен, основното се  състои  във  формирането  на  отчетливо  чувство  за идентичност,
 в  потвърждение  на  идентичността,  което ще успее да съхрани  низа от последователности  в  процеса на полова
 зрялост, в откритите  възможности  за  проявление  на  способността  любов  и чувства, присъщи  на възрастните.
 В описанието  на  кризите в предшестващите  четири  степени,  Ериксон  обрисува  като  подготовка за успешното
 разрешение  на  младежката  криза  на  идентичността.  Въпреки  че  началната   криза  в  детството -  "доверието
 против   недоверчивостта" - съсредоточава   вниманието   върху   преживяните   взаимовръзки,   задачата   там  е
 не  по-малко  ясно  поставена,  както  задачата  на  индивидуализацията. 
Втората  степен  в  схемата  на Ериксон
 характеризира  криза, определена  като "автономията  против  срама и съмнението", която поражда чувството на
 обособяване и съответства  на  проявената  активност у прохождащото  дете. От тук развитието продължава чрез
 криза,  която  може  да  се  обозначи  като "инициативност  против  обвиненията",  като  успешното  разрешаване
 на тази криза  открива  пътя  за последващото  движение  по  посока  на  автономията.  По-нататък  достигаме  до
 неизбежното разочарование от желанията в едиповия  период, когато  децата  правят  извод, че за  състезанието с
 техните родители, те първо  трябва да се обединят с тях и да се научат да  правят  това, което родителите правят
 така добре. 
Така,  в  ученическите  години,  развитието  включва  кризата "усърдие  против  непълноценността",
 която се явява като потвърждение  важността  на съревнованието за развитието на самоуважение е детето. Това
 е време, в което децата се учат  да  усвоят  техниките на своята  култура и да ги  усъвършенстват, за  да признаят
 сами себе си и  да  бъдат  признани от другите  като  способни  да  станат  възрастни.  След  това  идва младостта -
 тържество   на   автономния,   инициативния,   умелия   субект - като   резултат   от  изграждане  на  идентичност,
 основана на идеология, която да се поддържа и оправдава е като  задължение  на възрастните. Но за какво говори
 Ериксон? Отново се  оказва, че за  момчетата.  За  момичетата,  казва  Ериксон,  последователността  не  е  много
 по-различна. Нейната  идентичност се явява  неопределена, 
доколкото тя се  готви  да  привлича  вниманието на
 мъжа, под  чието  име  ще  бъде  известна, от чието  положение тя ще  се определя,
човекът, който ще я избави от
 пустотата и самотата й, и ще изпълни "вътрешния и свят". В същото  време, когато за  момчетата идентичността
 предшества  близостта и репродуктивността в оптималния  цикъл  на  човешкото  обособяване  и  сближаване,  за
 жените, тези задачи се оказват слети.  Близостта се развива с идентичността, доколкото  жената  познава себе си,
 както я познават другите - чрез отношенията с тях. 
    Обаче, въпреки  описанието  на  Ериксон  на половите различия, неговата схема на стадиите в жизнения цикъл,
 остава  непроменена - идентичността  по  правило  предшества  близостта,  доколкото  мъжкия  опит продължава
 да е определящ за неговата  концепция. Но в този мъжки  жизнен  цикъл съществува слаба подготовка за близост
 в  първата  степен  на  зрялост. Само  първичната  степен - доверие  против  недоверчивост - предполага някакъв
 тип  на  взаимност,  който  Ериксон  разбира  като  близост  и  репродуктивност, а Фройд - като полово увлечение.
 Всичко останало - обособяването, и в резултата от него - развитието започва да се отъждествява с обособяването,
 а единството се оказва препятствие за развитието, както това постоянно се изтъква при оценка на жената.
    Описанието на Ериксон за мъжката  идентичност като  формиране  на  отношение  към света, и женската - като
 пробудена в близост с друг човек, едва ли е  нещо  ново. В  приказките, на които се позовава Бруно Бетелхейм, се
 говори за аналогични процеси. Динамиката на мъжката  младост е илюстрирана  чрез пример за конфликт между
 баща  и  син  в  приказката "Три  езика". На  синът, смятан  от  баща  си  за безнадеждно  глупав, се дава последна
 възможност за образование. Пращат го да се учи при  майстор. След като се завръща, става  ясно, че той знае само
 "защо лаят кучетата". След два подобни опита, надеждата  напуска  бащата и в раздразнението си, той заповядва
 на  слугите  да  заведат  детето  в  гората  и  да  го  убият.  Но  слугите,  вечните  спасители   на  захвърлени  деца,
 пожалили момчето и решили просто да го оставят в гората. Странстването  отвежда  момчето в земя, обсадена от
 зли кучета, чийто лай не дава покой на никого и които  периодично  изяждат лакомо  един от жителите. И сега се
 оказало, 
че  нашия  герой се научил от раз на това, което му било  необходимо: той можел  да  говори  с  кучетата
 и да ги успокои и така  да  възстанови  спокойствието  в  тази  земя. И  доколкото  другите  знания  му  послужили
 така добре, той  излязъл  победител от  младежкият  конфликт с баща си и станал  велик,  съгласно  концепцията
 на жизнения цикъл.
    Противоположно  на  това,  динамиката  на  женствената  младост  е  описана  в  съвършено  различни  истории.
 В  света  на  приказките, 
началото  на  съзряването  на  момичето е съпроводено от период на дълбока пасивност,
 когато ти се струва, че  нищо  не  може да се случи.  И  като  продължение, в Белоснежка  и  Спящата  красавица,
 Бетълхейм  вижда  вътрешна  съсредоточеност, 
която  счита  за  необходима  част от приключението. Доколкото
 в  младостта,  героинята  се  събужда  не  толкова  да   завоюва  света,  колкото  да  се  омъжи  за  принц,  нейната
 идентичност е вътрешна и  вътрешноличностно  определена. Според него и Ериксон, за жените мислените образи
 на  идентичността  и  близостта  са  взаимно  свързани. (...)  Тези   бележки  за  половите   различия  потвърждават
 изводите, направени  от  Давид  Макклеланд: " Половата  роля се явява  една от  най-важните  детерминанти  на
 човешкото  поведение; в своите  теории,  психолозите  обосновават  наличието  на  полови  различия чрез опитни
 наблюдения."  Но  колкото  да е трудно  да  се  говори за "другост", не казвам "по-добро" или "по-лошо", колкото
 и специалистите  да се стремят  да  построят  единен  мащаб  за  измерване, 
който  като  правило  да  се  използва
 като еталон  на  основата  на  интерпретиране  на  данните  от  изследвания,  проведени  от  мъже,  или  получени
 изключително  на  основата  на  изследвания  на  мъже, толкова психолозите са "склонни да разглеждат мъжкото
 поведение в качество на "норма", а женското - в някакво  отклонение от тази норма". С образ, с който жените не
 отговарят на стандартите на психологическите  очаквания, е нормално да се направи извод, че в жените нещо не
 е наред. Матина Хорнер смятала  отклонението от нормата за проявление  на  женската  боязън от  постигане  на
 успех в съревнование. (...)

    На основание  изследвания  на  мъже,  Макклеланд  подразделя  мотивацията  за  успех  на  нейните  логически
 компоненти:  мотив  за  постигане  на  успех (надежда  за  успех) и  мотив  за  избягване  на  поражение ("страх от
 поражение"). Въз основата  на  изследване  на  жени, Хорнер  определя трети компонент - невероятна мотивация
 за  избягване   на  успех  ("страх  от  успех"). (...)  Тя  стига   до   заключение, 
че  боязън  "съществува,  доколкото
 за  болшинството   жени   предчувствието  за   успех   в  съревнованието,   достигането   на   победа,   особено   над
 мъжете, поражда  страхове  от  определени   негативни   последствия,  например  заплаха  за  социална  загуба  на
 женствеността".
    Но  такива  вътрешни  конфликти  в отношението  към успеха, могат да бъдат разглеждани и от друга светлина.
 Джорджия  Съсен  предполага,  че  конфликтите,  присъщи  за  жените,  могат  също  да  покажат на "изостреното
 възприятие",  "друга  страна"  на  успеха,  платена  с   цената   на   огромни   емоционални  усилия, 
за  сметка  на
 които  често  се  достига  победа  в  съревнованието, - това   разбиране,  
макар  и  объркващо,   изразява   няколко
 основополагащи  мисли,  заключаващи се в това, че има  нещо  порочно в състояние, в  което  успеха  се определя
 като притежаване на по-добри, в сравнение с някой  друг,  качества". Съсен обръща внимание на това, че Хорнър
 разкрива  боязън  от успех у жените, когато  победата  е  непосредствен  резултат  от  съревнованието, т.е.  когато
 успеха на един човек се достига за сметка неуспеха на друг. (...)
    "Съвършено  очевидно е,- казва  Вирджиния  Уулф -  че  ценностите  на  жената  много  често  се  отличават  от
 ценностите, създадени от други  полове". И още добавя, че "мъжките  ценности господстват". В резултат на това,
 жените започват да се съмняват в нормалността на чувствата си  и  променят  онези  свои  разсъждения, които се
 отличават от мнението на другите. (...) Именно  тази  особена  неувереност  в  жените, която  критикува  Вулф, се
 явява плод на ценностите, в които е заключена тяхната сила. Отличаването  на  жените се подхранва не толкова
 от  тяхното  социално  подчинение,  а  съставя  същността  на  техния   морален  интерес.  Възприемчивостта  към
 нуждите на околните и поемането на отговорности, привличат  вниманието  към  гласа  на  другите, в  по-голяма
 степен,  отколкото в собствения и включват в своите  разсъждения и друга  гледна точка. Моралната  слабост на
 жените, която се  открива в очевидната  неяснота  и  объркани  мисли,  е  образ,  неотделим  от  тяхната  морална
 сила, която на първо място се изразява  в  грижата  за взаимоотношенията с другите и отговорността за тях. Само
 нежеланието да се види  логиката, може да е причина, в грижата и безпокойствието  за  другите,  което  се  явява
 определящо в развитието на женската психология, да се види  проблематичност в тяхната природа. С такъв образ
 жените не толкова определят себе си в контекста  на  човешките  отношения,  колкото  съдят  за  себе  си, според
 способността да се грижат за някого.
    Мястото на жената  в  живота  на  мъжа е било  място  на  възпитател,  леля,  помощница, създател на мрежа от
 отношения,  на  които тя се е опирала  в своята  последователност.  Но  докато  женните  се  грижили  за  мъжете,
 последните, в своите  психологически  теории, както и  в  икономическите  постижения,  са  били  склонни  да  си
 приписват  заслугите и да обезценяват  тези  грижи. Когато  вниманието  се  съсредоточи  върху  индивидуалното
 и индивидуалния успех определя  зрелостта, а зрелостта  се  отъждествява с личната  автономия,  интересът  към
 взаимоотношенията  ще  изглежда  по-скоро  като  проявление  на  слабостта на жените, а не като тяхна човешка
 сила.  Противоречието  между   женственност  и  зрелост,  не  се  е  откроявала   никъде   толкова   явно, 
както  в
 изследванията   на   стереотипите   на   половите   роли, 
  проведени  от  И.  Броверман,  С.  Вогел,  Д.  Броверман,
 Ф. Кларксон  и П. Розенкранц.  В  тези  изследвания,  откритията  нееднократно  указват,  че  качества,  които  се
 считат  за  необходими  за  достигане  на  зрялост - способност  за  самостоятелно  мислене,  към  ясно  взимане на
 решения и отговорност за действията - са свързани с мъжеството и в същото време  наличието  на  тези  качества
 у жените се счита за нежелателно. Стереотипите предполагат разделение на любовта и труда,  първите  отнесени
 към  експресивните  способности  на  жените, а  вторите - инструменталните - към  мъжете. Независимо  от това,
 че  тези  стереотипи  са  разгледани  от  различни гледни точки, всички те отразяват небалансирана концепция за
 зрялост,  отдаваща  предпочитание  на  обособяването  на  индивидуална  същност  в единство с другите, повече в
 посока  на  самостоятелен  труд,  отколкото  на  взаимността  на  любовта  и  грижите. Откриване значимостта на
 близостта,  взаимовръзката  и  грижите,  е  постижимо  за  мъжете  в  средна  възраст - нещо,  което  жените знаят
 от  самото  начало.  Макар  че  това  знание  се  счита  за "интуитивно",  или  "инстинктивно", като  функция  на
 анатомията и съдбата, психолозите отказват да обяснят неговото развитие.

Психологическа теория и развитие на жените    В моето  изследване   наблегнах   на   това,  че  моралното   развитие  е  съсредоточено
 в  усъвършенстване  на  това  знание,  и  по  този   начин  прокарах  главната  линия  на
 психологическото развитие и на двата пола.  Предметът на  моралното  развитие  не  се
 състои толкова от илюстрации на повтарящи се образци в изследванията и оценките на
 половите различия в литературата за човешкото  развитие, но и детайлно показва защо
 природата  и  значимостта  на  развитието  на  жената са останали толкова дълго време
 непонятни, като окултна тайна.
    Критиката,  на  която  Фройд  подлага  чувството  на справедливост у жената, считам
 за компроментиране  на  неговия  отказ от сляпа безпристрастност. Тя възниква отново
 не толкова  в  изследванията  на  Пиаже,  колкото  при  Колберг. (...) Шесте степени  на
 Колберг, характеризиращи  развитието  на  морал от детството до достигане на зрялост,
 са   основани   на   емпирични   изучавания   на  84  момчета,  чието   развитие  Колберг
 проследява  в  продължение  на 20 години. Независимо, че Колберг обявява за всеобщи
 последователните  стадии  на  развитие,  групи,  невключени в образцовата му извадка,
 рядко  достигат  до  последния  висш  стадий.  Най-забележителните  сред  тях,  морално  развити,  които както се
 оказа са ощетени  съотнесени  по мащабите на Колберг, са жени, мислите, на които съответстват на трета степен.
 На  тази  степен,  моралът се осъзнава  като  вътрешноличностен  израз и  добротата  се  отъждествява  с  помоща,
 оказвана на други хора и удовлетворението на  чуждите  потребности. Тази  концепция за добротата, по мненията
 на Колберг и Крамер, е важна в живота на зрялата жена,  доколкото  нейният  живот  протича  вкъщи. Колберг и
 Крамер твърдят, че само в този случай, в който жените  встъпват в традиционната сфера на мъжката активност,
 осъзнават   непълноценността   на  своята   морална   ориентация  и  развитието  им  се  насочва  към  по-висшите
 степени,  където  взаимоотношенията  са  подчинени  на  правила (четвърта  степен), а  правилата - на всеобщите
 принципи за справедливост (пета  и  шеста  степени).  Обаче  тук  има  парадокс,  доколкото  най-характерните  за
 жената  черти, 
  обикновено   определящи  "добротата" - тяхната   грижовност,  чувствителност   към   чувствата
 на другите - изразяват негативи в нейното  морално  развитие.  Но  и  в  този  случай, 
концепцията  за  моралното
 развитие  и  достигане  на  зрялост  е  изградена  от  изводи,  направени  от  изследвания  върху  живота на мъже и
 отразява нуждата им от постигане на индивидуалност в равитието им. Пиаже  оспорва разпространеното мнение,
 че теорията на развитието се строи  от  детството,  подобно  изграждането  на  пирамида  и  с  основание,  показва,
 че в крайна сметка, тази  концепция се заражда в най-високата  точка  на  зрелостта, 
точка  към  която се движи
 развитието. Казано по този начин, измененията, настъпващи в зрелостта не  представляват  просто  преминаване
 към по-висш стадий, а променят цялостното разбиране на развитието. Когато  започват  да  изучават  жената и да
 извеждат  изводи  за  развитието  и  от  нейния  живот, се  появява  друга  схема  на морална концепция, различна
 от описанията на Фрой, Пиаже или Колберг. Според  тази  концепция,  моралният  проблем  се ражда  скоро  след
 сблъсъка с обвързаността  и за неговото  решение тя се нуждае по-скоро от ситуативен,  предметен,  отколкото от
 формален и абстрактен, образ на  разсъждения. Тази  концепция за  морала,  свързана с проявата  на загриженост,
 съсредоточава   моралното   развитие   около   разбирането   на   отговорностите  и  взаимовръзките,  точно  както
 концепцията  за  морална  справедливост  свърза  моралното   развитие  с  разбирането  на  правилата  и  нормите.
 Като  решаваща  причина  за  това  особено  построяване  на  проблемът на жените, може да се разглежда тяхната
 неспособност   за   развитие  в  по-ниските   рамки   в   системата  на  Колберг.  Приемайки  всички  концепции  за
 отговорността като потвърждение за конвенционалното  разбиране  на  морала, Колберг определя висши степени
 на  морално  развитие,  като  качество  на  безусловното  осъзнаване  на  човешките  правила.  А  дали  моралните
 правила  се  отличават   от   моралните   отговорности,   тук   акцента   пада  по-скоро  в  обособяването  им,  не  в
 уеднаквяване,  интересът  е  по-скоро  индивидуален, 
което  се  потвърждава  от отговорите на интервюирани по
 въпросите  за  природата  на  морала.  Пръв  отговаря  25-годишен  мъж,  един от участниците в  изследванията на
 Колберг:
  - Какво означава думата морал, според теб?
  - Никой в света не знае този отговор. Мисля, че морал - това е признанието  на  правата на  индивида, правата на
    другите  индивиди,  ненарушението  на  тези  права. Да действаш  толкова  справедливо спрямо хората, колкото
    би искал те да са справедливи  спрямо  теб. Мисля, че главното  е  да  пазиш  правото  на  живот  на  човешкото
    същество. Мисля, че това е най-важното. Второ, трябва да се наблюдава  правото на човек да прави това, което
    му се харесва, да не противоречи на правото на някой друг.
 - Как се измениха твоите  възгледи  за  морала  за  времето  от  последното  интервю? - Мисля, че сега  осъзнавам
    по-добре индивидуалните права. Обикновено гледах на тях от своя собствена гледна точка, ориентирайки се по
    себе си. Сега ми се струва, че разбирам по-добре, на какво има право индивида.

    Колберг ни дава  отговорите на  този  мъж, за да  илюстрира принципната концепция за човешките права, която
 характеризират  пета и шеста  степен  на  развитието.  Колберг  казва:  "Движението му е  в посока  перспектива,
 която  излиза  от   рамките  на  това   общество,  отъждествява  морала  със  справедливостта  (честност,  права), с
 признанието  правата на другите хора, които са дадени от природата или  по същество. Правото на човек да прави
 това, което  му се харесва, без да  противоречи  на  правата  на  някой  друг - това  е  формулата, 
която  определя
 правото по общественото законодателство".
    По-нататък  отговаря  жена,  взела  участие  в  изследванията  на  правилата  и  отговорностите.  Тя  също  е  25
 годишна - студентка трети курс, бъдещ юрист.
  - Съществуват ли в действителност няколко правилни  решения  на  морален  проблем  или  мнението  на  всеки
    единично е правилно?
  - Не, не мисля, че всяко мнение може да е правилно. Мисля, че в някои  ситуации, тези мненията могат да бъдат
    правомерни, и може  съзнателно да се избере една от няколко  посоки  за  действие. Но има и други  ситуации, за
    които има правилни и неправилни отговори, в които се отразява природното  право  на  съществуване  на всеки
    индивид, а именно: за кого да живеем, необходимо е да живеем с другите. Ние се нуждаем един от друг и трябва
    да се надяваме, че това е не  просто  физическа  потребност, но и  потребност  от  самореализация. 
Животът  на
    човек  се  обогатява  от  взаимодействието  с  другите  хора,  стремежът  да  живеем  в  хармония  с  всеки  и  по
    отношение  на  тези  цели  съществуват  правилно  и  неправилно - това, което помага за постигането им и това,
    което  и  противодейства. В този  смисъл,  в определени  случаи  е  възможен  избор  между  различни  посоки  за
    действие...
  - Някога в миналото, мислила ли си по друг начин за тези неща?
  - Да, мисля, че преминах през този период, в който смятах, че всички вещи са в значителна  степен относителни,
    и аз не мога да ви казвам какво да правите, както и вие не можете да кажете на мен, защото  вие си имате свое
    разбиране, а аз - мое.
  - Кога е било това?
  - Когато учех в гимназията. Прозрението ме осени, моите  идеи  се  промениха,  защото почувствах, че не мога да
    оценя мислите на другите хора. Но сега мисля, че дори, когато  човек  сам си  вреди, трябва да казвам, че това е
    неправилно,  доколкото  това  се  разминава с моите  знания за човешката  природа  и  това, 
което  зная  за  нея,
    мисля, че е истината за функционирането на Вселената. На основание на това, бих могла да кажа, че той прави
    грешка.
  - Как мислиш, кое те застави да се промениш?
  - Само  по-доброто  разбиране  на  живота,  осъзнаването   на   това,  че  съществува   много   общо  между  хората.
    Започваш да разбираш, че определени вещи помагат за достигане на по-добър живот по-добри взаимоотношения
    между  хората,  по-пълна  личностна  реализация. Има и такива,  които  по  правило  водят  до  противоположен
    резултат.

Психологическа теория и развитие на жените   Този отговор характеризира същото лично разбиране за морала, преминало през периода
на съмнението, неувереността в човека, но това разбиране се основава не на лидерството
и всеобщността  на  индивидуалните  правила, а  по-скоро  на  това,  че  се  определя като
"много силно чувство  на  отговорност  пред  света". В тази концепция морална дилема е
смесица от проблемът за реализация на собствените  права, непротиворечащи на правата
на  другите  и  проблемът  как  "да   водиш   морален   живот,   който  се  подразбира  като
изпълнение на обвързаностите по отношение на самия себе си, твоето семейство и хората
въобще". В този случай, проблемът се спира върху ограничението на отговорността. Тази
жена, описваща  себе си и  отговаряща  на  въпрос какво цени повече от всичко, каза: "...
има хората, към които съм привързана и хора, за  които  съм  отговорна. В мен, чувството
за  отговорност   пред   света  е  много  силно  развито  и  аз  просто  не  мога  да  живея  за
собствено  удоволсвие. 
Именно  факта, че съществувам  в  света, ме задължава да правя
всичко,  което  мога  за  подобряване   на  живота  и  няма  значение  колко  тежки  могат
да  се  окажат тези  усилия".  В  същото  време, обекта на Колберг се безпокои  за  хората,
 игнориращи  правата  на  другите,  тази  жена  се  безпокои за "пропуснатите възможности да помогнеш на някой,
 когато  си  могъл  да  го  направиш".  Според  Джейн  Лоувингър,  проблемът, който  поставя тази жена, се отнася
 към  пета  "автономна"  степен   на   развитие   на   егото,   където  автономията,  съществуваща  в  контекста  на
 взаимоотношенията,  се  определя  като  моделиране  на   чувства   на   изключителна   отговорност,  посредством
 осъзнаването  на  това,  че  другите  хора  не  носят  отговорност  за  собствените  си  съдби.  Автономната  степен,
 в  представите  на  Лоувингър,  предполага   отказ   от   моралната   дихотомия  и  нейната  замяна  с 
"чувство  за
 сложността   и   многоликите   характери   на   реалните   хора  и  реалните   ситуации".  В  същото  време,  когато
 концепцията  за  моралното  право,  която   характеризира   висша   степен  (шеста  и  седма) 
на  развитие,  според
 Колберг, в която се достига  обективна  справедливост или  справедливо разрешение на морални дилеми, с които
 биха се съгласили разумните хора, концепцията за отговорността  подчертава  ограничеността  на  всяко  отделно
 решение и описва конфликтите, които се създават при това.
    Така   става   ясно, 
  защо    моралното    право   и   ненамесата   в    скритото   оправдание   на   равнодушието   и
 безпристрастността,  може  да  покаже  жените  уплашени.  В същото  време  става  ясно,  защо  от  мъжка  гледна
 точка  моралът  на  отговорността  изглежда  неубедителен.  Това се обуславя от набиващата се в очи ситуативна
 относителност.   Тези   морални   разсъждения   на   жените, 
  изясняват   модели,   представени  в   описанието  на
 различията между половете, които съдържат алтернативна концепция за зрелостта, посредством  която, могат да
 бъдат визирани тези различия и да бъдат подложени на оценка.
    Психологията   на   жените,   особено   тези, 
  които   са   с   по-голяма   ориентация   към   взаимоотношенията  и
 взаимовръзките,  предполага  по-ситуативен  тип   на  мислене  и  различно  морално  разбиране.  Утвърждавайки
 различията  в  понятията  за  идентичност и морал, жените  внасят  особена  гледна  точка  и  издигат  човешките
 взаимоотншения като особено приоритетни.
    Митът  за  Деметра  и  Персефона,  който   използва   Макеланд  за  илюстриране  на  женското  отношение  към
 властта,  бил   свързан  с  Елевсинските   мистерии,  отбелязвани  в  Древна  Гърция   около   две  хиляди  години.
 Историята на Персефона, свидетелства за това, което Макклеланд намира в силата на взаимозависимостта, и му
 позволява да опише зрял женски образ. Независимо от това, той казва: "... прието е да се счита, че никой  не  знае
 за случващото се  в Мистериите", дори  е  известно, частично  основано  на исторически  данни, че те вероятно са
 били  най-важните  религиозни  церемонии, организирани от жени  и за жени, особено докато мъжете с помоща на
 култа за Дионис започнали да превземат върха." Така Макклеланд разгглежда мита в качеството му на "особено
 описание на женската психология". Това също е и прекрасна история за живота.
    Персефона,  дъщеря  на  Деметра,  играла  на  ливада  с  приятелки,  видяла  чуден  нарцис  и се  затичала  да  го
 откъсне.  В същото  време,  земята  се  отворила, Хадес я сграбчил и я отвел в  подземното  си  царство. Деметра -
 богинята  на  земята,  скърбяла  за  загубата   на   дъщеря  си,   забранила  на  всичко  да  расте. 
Културите,  които
 поддържали  живота  на  земята, изсъхнали,  лишавайки от живот хора и животни, докато Зевс не се съжалил над
 човешките  страдания и не заставил  своя  брат  да  върне  Персефона  на  нейната  майка. Но преди  да си тръгне,
 Персефона взела няколко зърна нар, в знак на обещание, да прекарва част от всяка  година в подземното царство
 на Хадес.
    Изплъзващата  се  тайна  за   развитието   на  жената  се  заключава  в  признанието  на  непреходното  значение
 на единството.  Ролята  на  жената  в  живота  на  мъжа се състои в защита  на  това  осъзнаване, когато  е налице
 отделение, автономия, индивидуализация  и  естествено  право. Митът за Персефона  говори  за вредата от такъв
 възглед,  напомняйки,  че  нарцисизмът  води  към  смърт,  че  плодородието  на  земята  с  някакъв  таен  образ  е
 свързано с неразривната  връзка  майка-дъщеря  и че самият живот поражда разделение между света на жената и
 света на мъжа. Само в този случай, в който  специалистите  по  изследване  на  жизнения  цикъл  разделят своето
 внимание по полове и започнат  да  живеят  живота  на  жената, както до преди това са живяли  живота  на мъж,
 техните  възгледи  ще  се  обогатят от  жизнения  опит и на  двата  пола  и  техните  теории  ще  станат  съответно
 по-плодотворни. 

   Керъл Гилиган (откъс)
   Преведено от руски на български: eva_s (Весела) със специални благодарности от bglesbian и лично от мен!

   Copyright © 2001-2003 Bglesbian - Всички права запазени

 есета   главна