Портрета на Cyberdyke
Статията е публикувана в списание "Symbol"  3/3/2002

 

От Мария Сайбърдайк
(Maria Cyberdyke)

     За първи път  чух  думата  "лесбийка", когато бях на десет години. Играехме на една игра, в която трябваше да
 покажем  кой  знае  повече мръсни думички и точно когато резултатът беше равен, тази думичка промени всичко
 и  аз  загубих.  Започнах  да  протестирам: "Тази  думичка  не  я  знам,  не  се  брои.  Какво  означава?" Отговорът,
 който  получих  така  и  не  ме  задоволи: "Това е една  много  лоша дума, казвам ти, не я казвай на баща ти, щото
 после..." Любопитството  ми  към  подобни  неизвестни  неща  винаги е било  голямо и усетих как и в този случай
 любопитството  ми  към  тази  непозната  до  този  момент  думичка  нараства.  Накрая се хванахме за ръце и след
 няколко  часа  изтичах  при  татко  и  го  попитах: "Татко,  какво  означава  лесбийка?" Баща  ми така подсочи на
 стола, че се уплаших  да не се прекатури на пода. Минах  малко по-назад на по-безопасно разстояние и го попитах
 с по-силен глас "Какво означава лесбийка?"

Мария     "Къде я чу тази дума?" -попита баща ми.
 "На  улицата.  Двама  мъже  се  караха  и  си  викаха  един  на  друг лесбийка"
 отговорих  аз  тихичко и с онази  находчивост, която  винаги  ме е отличавала.
 "Живяла    някога    на     остров    Лесвос   една   Царица  и   се   разболяла   от
 болест,  която  я  карала  да  мрази  мъжете  и  тази  нейна  болест я  довела до
 самоубийство." Това беше обяснението  на баща ми за думата "лесбийка" и аз
 смятах, че това е една много лоша смъртоносна болест при жените. Също така
 разбрах, че се отнася само за жените и колко неудачно е било обяснението ми,
 че двама  мъже са се наричали  така  на  улицата,  но  щом  номера  мина  пред
 баща ми, нямаше значение.

     До 15-та  ми  годишнина  тази  дума  не  ме  занимаваше повече, и колкото и
 главоболия  да  ми  създаваше,  не  я  употребявах  изобщо.  Бях научила  вече
 думичката  “хомосексуална”  и  за  мой  късмет  тя  не  беше  мръсна  думичка
 Просто  означаваше,  че  една  жена  обича  друга  жена и  никъде  не  виждах  симптоми на онази страшна болест,
 която  да  ме  кара  да  мразия  мъжете,  и  да  ме  накара да се притесня. Напротив – мъжете бяха най-добрите ми
 приятели. Играехме на топка и на  много  други игри с тях. Само когато танцувахме блус на някой купон ми беше
 малко по-трудно, защото  всички се разделяха  на  двойки  момче-момиче, а когато играехме на шише се молех то
 да се завърти  към  момичето  срещу мен. Полагах неимоверни усилия да се концентрирам, за да накарам шишето
 да намери  целта, която  исках, и когато  накрая  щастието  ми  се  усмихнеше, все се  намираше някой тъпанар да
 сложи ръка  върху шишето и да го завърти отново, защото две  момичета не можело да се целуват,а аз думичка не
 обелвах,  защото  знаех, че това  което  исках  вътре в себе си трябва да си остане тайна и което е още по-лошо, че
 трябва да усетя  върху  устните си слюнката на някой мой съученик. Стисках здраво устните си и най-често бягах
 от играта, защото това  лигавене  въобще  не  ме интересуваше. Всички други  игри обаче играех заедно с мъжете.

     Хомосексуална – лесбийка и вече 15 годишна започнах да се замислям върху това. Ако бях болна, нямаше защо
 да се притеснявам, защото  болестта не е заразна,  не се забелязва  от  другите и чувствах,  че няма да ме  вкара в
 гроба. Единственото, което исках беше, да срещна и други “болни” момичета.

     Веднъж  се  разхождах  с  майка  ми  по  Харокопу (
търговска  улица в Атина), и  в  един  магазин  на  една  стойка
 погледа  ми  се  спря  на  едно  списание за хомосексуалното разкриване. Сега като се замисля, в квартала винаги
 се е говорело, че продавачът  там  е  гей. Та  гледах  аз  тази  любима  моя,  погрешно  разбрана  и  тайна  думичка
 "лесбийка" да  виси  пред  мене, а на  корицата  на  списанието двама мъже се целуваха. Свършихме с покупките
 и последвах  майка  си  до  в  къщи, а след  това... казах  че  съм забравила нещо и искам да си купя едни комикси.
 Поисках  й  пари  и  изтичах  обратно,  купих  си  списанието,  влезнах  в  стаята  си,  затворих  вратата и започнах
 нетърпеливо  да  го  разлиствам.  Членове,  ерекции,  мъже... и  нито  една  жена  вътре. Направо ми идваше да го
 изхвърля. Но добре, че не го направих, защото в една  от  страниците  най-долу, в едно квадратче видях следното:
 "Среща на лесбийската група, всяка сряда в 19:00 часа, (адрес), Атина!!!”

     Цяла  седмица  събирах  парички,  приготвих  си  новите  дрешки,  изгладих  си  ги.  Нямах  нужда от обяснения
 къде отивам, защото  винаги  съм  правела  каквото  си искам. Всяка вечер до заветната сряда сънувах момичето
 на живота си, виждах  я толкова  ясно,  усещах  как  я  целувам.  Бях  разказала  за  това  на  всичките  си  близки
 приятелки,  които се опитваха да  ме  обезкуражат и да ме  уплашат. Но нищо не беше в състояние да ме спре, бях
 се отвратила от играта на шише и лигавенето с момчета и исках да танцувам блус и да целувам момиче. 

     В сряда, в 19:15 часа бях на  въпросното  място, и стоях  пред  едно  мазе, на  което пишеше №10. Започнах да се
 разколебавам,  докато слизах  по  стълбите към мазето. В крайна сметка слезнах и се озовах вътре. Мястото беше
 нещо  като  обор,  натъпкан  със списания. Една  голяма  стая, която се  разделяше  на две по-малки части от един
 голям  шкаф и никъде нямаше  нямаше  нито  една  жена. Само един  мъж  говореше по телефона. Започнах да се
 смея, зящата  цялата  тази  ситуация  ми  напомни  на  една  комедия, която бях гледала по телевизията. Изтичах
 обратно  навън без да му кажа  нищо, когато  ме  видя. Плачех  и се смеех  сама  на  себе си на улицата. След това
 вече  по-сериозна  слезнах  отново  долу, а той  продължаваше  да  говори  по  телефона.  Изглеждаше че се радва,
 докато го  наблюдавах. Направих  кръгом и се скрих  зад  огромния  шкаф,  където  се  усмихвах  лекичко,  докато
 още  подсмърчах от сълзите. Чух го да затваря телефона и с две крачки се озова пред мен, мил и сладък. Казваше
 се Коста и мe увери, че независимо от мястото, момичетата непременно ще дойдат. 

     Чаках с нетърпение и радост и след  пет  минути  видях  някакви  крака  да  слизат  по  стълбите.  Бяха  женски
 крака, обути в панталони. След малко се събраха 12 момичета и бях загубила вече всякаква надежда. Историята,
 разказана  ми от баща ми  започна  да ми се струва истинска. Болест, грозота, направо виждах как ще се самоубия
 след  няколко  години. Въпреки  всичко  обаче  не  си  тръгнах, седнах  при  тях и  се  запознахме. Малко по малко
 някои от момичетата  започнаха да ми стават симпатични и дори ми се  видяха  сладки  под  този  небрежен стил,
 който нямаше нищо общо с начина, по който  съученичките  ми в училище  изглеждаха. Бях  най-малката на тази
 среща, а в края на срещата  дойде и една  двойка момичета, които бяха по-големи от мен само с две години и бяха
 такива  хубавици, че загубих ума и дума, като с това прогониха и всички лоши мисли в главата ми. Бяха толкова
 красиви и двете. Поех дълбоко  въздук и се опитах  да  скрия ентусиазма  си. Следващата  сряда  отново  бях  там.
 Както и всички останали сряди до днес. 

     Бях на 15 и  тогавашната  картинка  при  лесбийките в Атина през 
80-те  нямаше  нищо общо с днешната. Знаех
 всичките  лесбийски  барове, запознах се и с други  лесбийски групи и бях щастлива, че съм намерила мястото си,
 да  не  говорим, че  вече  бях  целуната  от  момиче. През тези шест  месеца  вече  бях напълнила цялата си стая с
 плакати  за  хомосексуалното  разкриване, и  когато се  представях  първо  казвах лесбийка, а след това името си.
 Вече  знаех, че това  не е болест, и че никой  не  притеснявам  с  това. Радостта  ми  беше  много  голяма,  а майка
 ми  проявяваше  търпимост,  най-вече  защото  не  го  вярваше.  Казвах й го непрекъснато, но тя си мислеше, че е
 някаква  мода,  като  пънка  например,  или  като късите коси, която ще отшуми с времето. Затваряше вратата на
 стаята  ми,  за  да  не  виждат  гостите  афишите  по стените ми. От инат обаче, аз облепих вратата и от външната
 страна. 

     И така,  объркана  от Джоплин,  Маркс,  феминистките и  лесбийките, тя  ме остави  да  порастна и да ми мине.
 Заведох я веднъж  дори и в AKOE (
движение за хомосексуално разкриване на Гърция), а тя ми даде хилядарка (около
 10$ през 80-та година) за  да  я  дам  като  подкрепа  от  мен,  а  само  година по-късно ми направи банички, за да ги
 занеса  на  едно  лесбийско  парти. Още  я  чувам  да  казва, че е трябвало  да бъде по-строга с мен още когато съм
 била малка и е можела  да  промени  нещата. Винаги се усмихвам, когато го казва, защото дори самата тя знае, че
 не е така. Времето на Маркс и Джоплин  мина,  но  обичаните от мен  хора  останаха до мен и най-вече майка ми,
 която  непрекъснато  протестираше, че нито  един  мъж  не се обажда да ме търси по телефона и че непрекъснато
 излизам  с  приятелки,  при  това  по-големи  от  мен. Тук не мога да не спомена и за намесата на баба ми, която й
 казваше да не се притеснява от факта, че не  излизам с момчета, които да ме подведат и да ме зарежат бременна.
 За първи път чух майка си да крещи  така, че да я чуе целия блок “по-добре  да  забременее”, а след това допълни
 почти  шипнейки “отколкото да бъде лесбийка”. Баба ми до тогава не знаеше  думата лесбийка, но така и не успя
 да я научи, защото вече не чуваше добре, а майка ми винаги я изричаше шепнешком. 

     Спомням си първата  си  голяма  любов. Спяхме  заедно  както  в  нейната, така и в моята къща. Майка ми пак
 се правеше, че нищо  не  забелязва. И когато  една  вечер се върнах в къщи  плачейки, ме  попита какво ми, а аз й
 отговорих “нищо, остави ме на мира”. Тогава  тя  ме  прегърна  и  я  чух да  ми  казва : “Обича те и пак ще бъдете
 заедно. Няма и да разбереш  кога е звъннал телефона и Ана пак ще иска да сте заедно.” Знаех, че говори от любов
 и за любов. Когато  децата  ги  боли,  майките  забравят  за  забраните,  за  страховете  си  и  за  половете и правят
 всичко  възможно, за  да  прогонят  болката  от  детето  си. На  другия  ден  Ана  наистина  ми  се  обади  и  нещата
 отново  потръгнаха, а аз бях на седмото  небе  от радост. Тогава чух майка си да казва: “Айде, всичко започва пак
 отначало. Какво ти  направих, че ми  причиняваш  всичко това?” Отговорите ми винаги бяха предизвикателни и
 безочливи. “Какво  ти  направииииих???  Ти  си ме направила, не съм го избрала аз, само се появи и вместо да ми
 помагаш, ме караш да го крия  непрекъснато и да се срамувам от това.“ Този път тя наистина се нервира: “Тайна,
 срамуваш се... Но не  изглежда  да се срамуваш, дори да го криеш в себе си. А аз отивам до фурната да купя хляб и
 имам  чувството, че всички  ми  казват : ето я майката  на лесбийката”. Разговорът приключи с моето изречение:
 “Ееее, ама и ти пък сега, ами какво друго да казват след като наистина си майка на лесбийка...”

     Най-голямата драма се разигра, когато  една сутрин някаква нейна приятелка й дала едно неделно списание от
 предишната  седмица, 
където  имаше  моя  снимка от  една  среща, на която отново говорех за лесбийките. Дойде
 при мен, тикна  ми  списанието  под  носа  и  както още си спях  започна  да  ме  ръчка, за  да се събудя. Видях я да
 плаче, след  което  видях  и  списанието  и се обърнах  на  другата  страна. Не  исках да го правя на въпрос, защото
 знаех, че това  беше  момент  в  който  трябва да преживее драмата си. Пренебрегнах я и я чух как отива направо
 в другата  стая  при  брат  ми  и  как  той се събужда и й говори нещо, а след малко нахлува побеснял в стаята ми:
 "Не стига че  само  я  притесняваш, ами  даже  не  си 
правиш  труда да я успокоиш, та идва да ме буди и да плаче
 при  мен.“ След това  дойде и майка ми “Ще сменим  квартала,  вече  ме е срам да  отида  дори  да  напазарувам”.
 “Ако това ти е  проблема, то аз и брат  ми  ще  ходим  на пазар” – отговорих й аз. “Мен не ме забърквай, ще ходиш
 сама” – каза  брат  ми, който се отвращава  от  каквато  и  да  било работа. “Добре, ще ходя на пазар. Мога ли сега
 да се наспя?” Майка  ми  започна  да  плаче още  по-силно и я чух  да  мърмори под носа си: “Направи ме за резил.
 Непрекъснато чувам  зад гърба ми някой да ми подмята лесбийка... лесбийка”. Тук вече не се сдържахме и с брат
 ми  започнахме да се смеем и той й каза с много сериозен вид: “Ами  нали  за  това  излезе  в  списанието бе мамо,
 за да не се налага  да  го  шушнат  зад гърба ти.” Накрая всичко утихна и мама също се засмя, а след това в стаята
 влезе и баба  ми  да  си  търси  очилата. В крайна  сметка  не  сменихме  квартала, а майка  ми  престана  да  чува
 гласове  зад  гърба  си, защото  вече  не беше тайна за никого и поради този факт вече не представляваше интерес
 за никого.

     С годините открих  много  умни  отговори,  които да са ми  на  разположение,  когато  някой  се опитваше да ме
 притисне  и да  ме  свари  неподготвена.  Винаги  успявах  да  се  измъкна  в  такива  моменти.  Спомням  си  един
 следобяд  в  Ексархия (
район в Атина с много заведения). Двете с тогавашната  ми приятелка раздавахме листовки
 за първите  женски   партита  в  Атина.  Бърборехме   нещо  и  се   чувствахме  като  първите  бели  лястовички  в
 организирането  на  женски  партита  в  Гърция. 
Бяхме се облекли  добре  и  се  опитвахме  да  разчупим  мита  за
 лошите  лесбийки,  според  който  лесбийките  са  доста  немърливи  и  мъжете  просто  не  им обръщат внимание.
 С нескрита  скромност  мога  да  кажа,  че  бяхме  една  много  красива  и  сладка  двойка. Оставихме листовки на
 всички  маси,  не  толкова, защото  вярвахме, че ще  дойдат  на  партито, колкото  защото  искахме да покажем на
 всички, че  ни  има. По някое време чух едно  момче  да вика от масата, от която се бях отдалечила преди малко:
 “Момичета, ама вие лесбийки ли сте?” Една тръпка мина през мен, това беше първият път, в който се сблъсквах
 с обществото. Какво  да  отговоря?  "Не, ние само раздаваме" -  Изключено!!! Толкова  сили  бях  хвърлила  за  да
 организирам  това  парти и толкова  борба с майка ми,  за  да  приеме факта, че дъщеря й е лесбийка, че трябваше
 да остана  на  висота и  целия  площад  Ексархион да чуе какво съм. Трябва  да  призная, че се срамувах, но в този
 момент някакси намерих сили и от устата ми излезе едно силно “Да”, след което той ми отговори по класическия
 за  всички  времена  начин: “Просто не  си  намерила  подходящия  мъж”.  След  този  отговор  усетих,  че  целият
 площад  скришом  се смее и чака  изхода  от дебата. “Хетеросексуален ли си?” – му подвикнах аз. “Да” – отговори
 ми  той.  “Ееее, ами  и  ти  не  си  срещнал  още  подходящия”. Спомням  си, че после  на  партито  видях  поне пет
 момичета,  които  дойдоха  от  този  площад.  Едното  от  тях  дойде  при  мен  и  ме  заговори.  Каза  ми  колко се е
 срамувала от отва в началото, а след това колко много се е зарадвала. 

     Същата вечер реших да започна да правя снимки. Завършила съм Фокус (
училище за фотография) и си помислих,
 че би било хубаво да опиша с обектива  си това, което се нарича lesbian lifestyle. Бях се отегчила от всичките тези
 картини и снимки с хетеросексуални хора и исках да започна да работя върху създаването на една изложба, която
 да обрисува лесбийския живот и самите  лесбийки. Често се шляех по улиците с хетеросексуалните си приятелки
 и  приятели  и  им  казвах: “Яяя, виж, ето една  лесбийка”. Те винаги  ме  питаха как я различавам. Не беше нито
 дългата  коса, нито  лакираните  нокти, нито пък това, че приличаха на мъже, беше нещо друго, което не успях да
 изразя с думи. Можех обаче да го опиша и да го видя вътре в себе си като картина. 

     Майка ми винаги е казвала, че  не  приличам  на  тях. И когато я питах “На  кои  тях?  Как  изглеждат  те?” ми
 отговаряше: ”Като  Сотирия Белу” (
известна гръцка лесбийка с много мъжествен вид). Аз  и  казвах,  че  познавам  и
 други, които  също са лесбийки и  изглеждат много женствено, и въобще се опитвах да й обясня, че лесбийките са
 най-разнообразни,  точно  както  хетеросексуалните.  Не са излезнали като клонинги всички еднакви. Това, което
 можеш  да  видиш  в  една  хетеросексуална  жена,  можеш  да го видиш и в една лесбийка. Лесбийка с дълга коса,
 пола  и  дълги  нокти  или  хетеросексуална с къса коса, спортни дрехи и гризаща си ноктите. Всичките ми усилия
 обаче  отиваха  напразно,  защото  всяка  подобна  дискусия  помежду  ни  завършваше с думите: “Видя ли, че има
 такива  известни  момичета,  които  обаче  се  крият  и  не  казват,  че  са  лесбийки. Ти  защо  реши  да  го тръбиш
 навсякъде?” Какво  можех да й отговоря? Че съжалявям  тези,  които  се  крият и  смятам  това за неморално, че
 е резил  да  се  срамуваш  от  това,  което  си  и да се криеш? Без това родителите ми са ме възпитавали винаги да
 казвам истината. Как бих могла да скрия най-разтърсващото и най-основното нещо в живота си?

     Когато за първи път извадих фотоапарата от чантата  си  на  едно парти, видях как момичетата започнаха да се
 отдалечава
т, да се движат  леко  объркани,  да  оредяват и дори  да си тръгват. Когато насочих обектива към една
 двойка,  изплашена  и  доста  агресивна  девойка се приближи  към  мен и сложи ръка върху обектива. Не ми каза
 нищо, просто ми даде да разбера, че трябва да си прибера фотоапарата обратно в чантичката. Даже се извиних. 

     Започнах да пътувам из Европа и там да правя своите снимки, защото за тамошните лесбийки не беше проблем
 да се снимат. Точно в Европа  намерих  едно  място  от  открити  лесбийки,  готови  да  ме  приемат с фотоапарат.
 Когато се върнах в Атина, събирах приятелките си у дома и им показвах снимките, прожектирайки ги на стената.
 Няколко  години  правих  диапозитиви, 
защото  ми харесваше да ги гледам големи и художествени. Баба ми беше
 най-големия  ми  фен. Тази  жена  обожава  да  гледа  снимки. Може  дни  наред  да не прави нищо друго, освен да
 разглежда снимки, дори и да не познава хората на снимките. Винаги  иска  да  види какви снимки съм направила,
 въпреки факта, че зрението й вече не е толкова добро. Никога не попита как е възможно две жени да се целуват.
 Обаче  направи  доста  коментари  за  щурите  прически, 
вибраторите. Сигурно е първата  баба,  която  е виждала
 парад на секс играчки и когато  ме попита какво е това се разсмях и й казах “инструменти за спалнята”. А когато
 се върнах от Лондон с обица  на  веждата,  помисли  че съм се ударила и са ми  правили операция. Сега различава
 вибраторите, но не знам  по  какъв  начин  гледа  на  тях. Е поне  не  настоява  да  научи  подробности, защото ако
 настояваше...

     Един ден  докато  разглеждахме  снимките  звънна  телефона и аз оставих  прожектора  на  една  снимка,  която
 показваше един човек с огромни гърди и брада. Затварям аз телефона и я чувам да ми казва: “ Какво е това, мъж
 или жена?”. Обясних й, че е и двете  неща и че още не е решил какво точно  иска да бъде. Помисли, че я бъзикам.
 Отиде при майка ми, която до  този  момент  не  искаше и да чуе за снимките ми, и й вдигна кръвното само с една
 реплика: “Какво е това с големи  гърди  и  брада?”  Майка  ми  отговори: “Какви  работи  сънуваш  бе  майко?” и
 чувам  как  баба  ми   й   отговаря: “Не  бе,  видях  го  на  снимките  на  дъщеря  ти”.   Майка   ми   дохвърча  като 
 буреносен  облак  в  стаята  ми  и  ми  каза “Тея  мръсни  работи да си ги държиш за приятелките си и за тези като
 теб." 
Баба  обаче  пак  влезе  в  стаята  докато  продължавах   да   разглеждам  снимките  на  стената  и  я  чух  да
 протестира: “Добре  де, никой  ли  няма  да  ми  обясни  на  мене? Какво трябва да направя? Да отида да попитам
 съседа ли?” В този  момент се  наложи  да  спасявам  снимките от ръцете на майка си, която ужасена ги тикаше в
 ръцете  на  баба  ми  и  нареждаше  как не я било срам да я направи за  резил на целия квартал. Баба ми така и не
 разбра какво имаше в предвид  майка  ми, когато й каза, че ще я направи  за резил, а също така не успя да разбере
 какво да му се невиди беше това на  снимката - мъж или жена. Разбра обаче, че не трябва да казваме на съседите
 какви снимки сме видели. 

     Мисля си за това, че когато аз стана баба, ще има  толкова  много  неща, които да разказвам на внуците си. Ще
 бъда една съвременна баба и нещата  ще  бъдат  толкова  променени  до тогава, както и историйте ми за това, как
 някога хората  са  гледали  на  хомосексуалните. Нещо  като  историите  за  торбалан, с които плашат децата. И си
 мечтая  докато  остарея, да  намерим  и ние мястото си в този сват и да се почувстваме част от него. До тогава, се
 опитвам да превърна тази мечта в действителност.

 Copyright © 2001-2003 Bglesbian - Всички права запазени

 държави   гърция   главна