Клубове за дискусии на bglesbian

 
   

Моника Писанкънева

 
       
   

Разсъждения по въпроса за социалната интеграция на лесбийки, гей, бисексуални и трансджендър у нас
 

Социална интеграция на лесбийките...    Прехода  от  социализъм   към  демокрация  беше  свързан
 с    много    надежди   за   либерализация   на   обществените
 норми    и    повишаване    на   разнообразието   във   всички
 сфери   на  обществения   живот.  Днес,  когато   реформите
 в   икономиката   и   политическата   ни   система  са    вече
 международно    признати,   все    още   се   питаме   има   ли
 действително многообразие на идентичности в публичните
 пространства и доколко сексуалната ориентация е един от признаците, по които част от
 българите  се  самоидентифицират  като  субекти.  Социалната реформа върви по-бавно
 от  икономическата   и   политическата  и  това  се  усеща  особено  силно  в  сферата  на
 “неписаните  закони”,  които  в  много  по-голяма  степен  диктуват  междуличностните
 отношения от юридическите норми. 
     Въпреки мита за  толерантността  на  българина,  който  е  свикнал да се съобразява с
 какви  ли  не  междукултурни  различия,  разнообразието  на  сексуални идентичности и
 култури в публичните пространства все още  отсъства. Малко са хората, които не крият
 партньорството си с човек от същия пол  пред колеги, близки и широката общественост.
 Макар и по-отворени  към темата от преди 5-6 години, медиите все още проявяват леко
 пренебрежително  отношение  и  акцентиране  върху  екзотиката,  когато  стане  дума за
 гей  или  транссексуален. (Това не се отнася  за  представянето  на лесбийките, за които
 по правило не се  говори, понеже  в мъжко-центристкото възприемане на света тяхното
 присъствие е твърде несъществено).

     Въпросът е къде  да  търсим  причините  за  това  състояние  на  нещата? Длъжен ли е
 някой  да  се  погрижи  за  промяна  в  обществените  нагласи  по отношение на някакви
 групи хора (спорно е доколко терминът “малцинства” е приложим в случая), ако самите
 тези групи пасуват  и  не  желаят  да се набиват на очи с различието си? Кратък преглед
 на  така  нареченото “гей и лесбийско  движение” у нас може да помогне като отправна
 точка в анализа на гореописаните проблеми.
     Може   ли   изобщо   да   се   говори  за  движение?  Движението  предполага  известна
 масовост,   каквато    за    съжаление   в   България   отсъства,   въпреки   наличието   на
 международна  подкрепа   за   организации  на лесбийки  и  гей  мъже.  Като  става  дума
 за   организации,   не   е   лошо   да   се   отбележи,   че  от  1992 г.  до  2003 г.  в  България
 съществуваше една единствена НПО, официално  регистрирана като “гей организация”.
 Липсата   на   интерес   към   организирани   действия   е   по-съществената   причина  за
 отсъствието  на  други,  отколкото  липсата   на  ресурси,  които  да  направят  възможно
 функционирането   на   такива   организации.   За   разлика   от   хората  с  увреждания  и
 етническите   малцинства,   българските   гей   мъже   и   лесбийки   не  пожелаха  да  се
 политизират   и   да   предприемат   съвместни   действия   за   “излизане   на   светло”  и
 разчупване  на  традиционните  норми,  които  изключват  хомосексуалността от полето
 на  видимото.  Причините?  Най-вярно,  макар  и  твърде  изтъркано, би било да се каже,
 че  са  комплексни.  Отсъствието  на  явна   дискриминация  на  основата  на  сексуална
 ориентация  обаче  е  една от най-вероятните причини да не се стигне да обединяването
 на  гей  и  лесбийки  в  по-широки  групи  и  субкултури.  Активистите  за  защита  на гей
 правата   си   останаха   самотни   Дон-Кихотовци,   както  в   масовата  култура,  така  и
 в  средите   на   “своите”.  Преекспонирането   на   темата   за   дискриминацията   върху
 хомосексуалните  май  не  се харесва на самите хомосексуални, особено на онези от нас,
 които са постигнали определено ниво на професионална и личностна реализация.

Социална интеграция на лесбийките...    Предпоставки   за   политизирането  на   хомосексуалната
 идентичност   не   липсваха,  но   явно  не  бяха  достатъчно
 условие   за   възникването    на   общностно   самосъзнание,
 което  от  своя  страна  да  доведе   до  масови  действия.  За
 разлика  от  други  малцинства,  лесбийките  и  гей  мъжете
 в    България    не    бяха    подложени    на    явна   законова
 дискриминация   през   периода   след  1990,  а  проявите  на
 насилие   спрямо  тях  от   страна   на   анти-гей  групи  бяха
 сравнително   редки.  Полицейските  хайки  по  обществени
 тоалетни и заведения с преобладаваща  гей клиентела като
 остатък от предишния режим бяха прекратени към средата
 на  1990-те  в  духа  на  новото  отношение  на  властта  към
 различните     малцинствени     групи.     Присъствието     на
 дискриминационен  мъртъв  текст  в  Наказателния  кодекс
 (член   157,   алинея  4)   до   2002 г.   наистина   предизвикваше   известни   опасения,  че
 при  едно  по-активно  самозаявяване  на  движението  за  хомосексуална  еманципация
 в   публичните   пространства,   властта  би  имала  законово  основание  да  предприеме
 репресивни  действия.  Но   подобно   самозаявяване   не   се   случи,   а   развитието   на
 преговорите  за  присъединяване  на  България  към  Европейския  съюз  се  превърна  в
 решаващ  фактор  за  премахване  на   повечето  дискриминационни  текстове  от  НК  и
 приемането  на  един  от   най-либералните   анти-дискриминационни   закони  в  Европа
 към   настоящия   момент.  Донякъде   за   съжаление  на  гей  и  лесбийките–активисти,
 премахването  на   последната  дискриминационна  клауза  от  българския  Наказателен
 кодекс  по  отношение  на   хомосексуалните  не  стана  под  натиск  отдолу-нагоре,  а  по
 препоръка, идваща от Брюксел.

     С  влизането  в  сила  на  Закона  за  защита  от  дискриминация  от 1.01.2004 г. като че
 ли  изчезна  и  последната  надежда,  че  законово-оправданото  нарушаване  на  правата
 ще е онзи  фактор, който  ще  обедини  българските  гей  и лесбийки за единни действия.
 Воденето  на  дела  по отделни случаи на нарушаване на правата вероятно ще бъде един
 от факторите за привличане  на  общественото  внимание  върху  темата за сексуалните
 идентичности   в   близко   бъдеще.   Практиката   на   гей   и   лесбийките  активисти  от
 последните  5  години  в  България обаче показа, че акцентирането върху неприемането
 на хомосексуалните не е най-печелившата  стратегия  за  тяхната интеграция. В новата
 законодателна  среда  и  укрепваща  консуматорска  култура  е  време  да  се  разработят
 нови стратегии за конституирането на гей  и  лесбийските  идентичности  в  публичните
 пространства.    За    разлика    от    съмнителните    възможности    за    политизация    на
 хомосексуалните,   бисексуалните   и   трансджендър   почти   40  години  след  Стоунуол
 и  то  в  българската  среда,  в  която   трудно   вирее   какъвто  и  да  било  радикализъм,
 възможностите  за  интегрирането  им  като  потребители  на определени стоки и услуги
 тепърва ще се експлоатират.
     Възникването   на   нова   вълна   организации  на  лесбийки,  гей  мъже,  бисексуални
 и  трансджендър  от  2003г.  насам   стана   възможно  именно   поради  разрастването  на
 консуматорската  култура в България. Нуждата от диверсифициране  на потребителите
 в  условията  на  развиващия  се  пазар  е  онзи  фактор,  който   ще  позволи  нарастване
 на   толерантността   към   различията.   Новите   организации,   работещи   за   социална
 интеграция      на      хомосексуалните,      бисексуалните     и     трансджендър     (“Куиър
 България”,  Ресурсен  център  “Билитис”,  спортен  гей  клуб “Тангра” и други), отчитат
 необходимостта  от  нов  подход  към  проблема  за  интеграцията.  Вместо  акцентиране
 върху   неприемането,   вниманието   им   е   фокусирано   върху   специфичните   нужди
 на     съответните     идентичности    като    потребители   на    стоки   и   услуги.   Вместо
 преимуществено комуникиране с международни  донори  и  подкрепящи  организации  в
 чужбина, новите  организации обръщат поглед към бизнеса в България и реализиралите
 се  в  професионален  и  личностен  план  лесбийки и гей мъже като естествен източник
 на  подкрепа  за  тяхната  устойчивост.  Времето  ще  покаже  доколко  новият  подход  е
 правилен, но със сигурност  може  да  се  каже, че пазарните условия на живот изискват
 пазарно мислене и при  реализирането  на  дейности  на  застъпничество  и  подкрепа  на
 новаторски практики. 

 

 

                               Назад в авторски рубрики                             Назад в анализи  

 
Назад в главна