Какво е радикалната лесбийка – феминистка? Това е гнева на всички жени по света, концентриран
до степен на експлозия. Това е жена, която най-често още от ранна възраст действа според
вътрешния си стремеж да бъде по-пълноценна и по-свободна личност, отколкото заобикалящото
я общество – може би още оттогава, но със сигурност на по-късен етап – е склонно да й позволи.
Тези нужди и действия в продължение на години я довеждат до болезнен конфликт с хора,
ситуации, общоприети начини на мислене, чувства и поведение, докато не се стигне до състояние
Жената и радикалните лесбийки-феминистки на постоянна война с всичко около нея, а често и със самата себе
си. Тя може да не осъзнава социалното значение на това, което за нея
се е превърнало в лична необходимост, но на определено ниво тя
не е пожелала да приеме ограниченията и принудата, които са й
наложени от основната й роля в нейното общество – ролята на жена.
Объркването, което тя изпитва, може да я доведе до чувство за вина,
пропорционално на степента, в която тя чувства, че не отговаря на
очакванията на обществото към нея, и/или до въпроса какво е склонна
да приеме останалата част от това общество. Тя е принудена да
извърви свой собствен житейски път, често изминавайки по-голяма
част от него сама, и откривайки обикновено много по-рано от
“нормалните” (хетеросексуални) жени самотата (която впрочем митът
за брака само прикрива), и нереалността на илюзиите. Докато е неспособна да отхвърли бремето на
социалните изисквания спрямо нея, придружаващи факта че е жена, тя никога няма да бъде в мир със
самата себе си – тъй като е заклещена някъде между възприеманията на общественото мнение за нея
като жена (в този случай тя не може да приеме сама себе си), и вътрешното й усещане за това, което
сексисткото общество й е причинило. Тези от нас, които преодолеят това, откриват себе си в края
на едно криволичещо пътуване в нощта, извървяването на което може да е продължило десетилетия.
Перспективата, която се открива от това пътуване, освобождението, вътрешният мир, истинската
любов към себе си и към другите жени е нещо, което трябва да бъде споделено с всички жени – та
нали всички ние сме такива!

Следва да се отчита, че лесбийството е считано просто за “поведенческа категория”, което разбиране
съществува само в сексистки общества, характеризирани със строго определени правила за
сексуалните роли в общества, доминирани от мъже. Тези сексуални роли веднъж обезличават
жените, дефинирайки ни като поддържаща и обслужваща категория по отношение на доминиращия
пол на мъжете, и втори път осакатяват емоционално мъжете, изисквайки от тях да се отчуждят от
собствените си тела и емоции, за да изпълняват ефективно своите икономически, обществени и
военни функции. Хомосексуалността в тези общества се разглежда само като вторичен продукт на
специфичното разпределяне на ролите (или приемливите за обществото начини на поведение) на
базата на секса; и като такъв вторичен продук, хомосексуалността става нереалистична (несъзвучна
с “реалността”) категория. В общество, в което мъжът не потиска жената, а сексуалното изразяване
може да следва емоциите, категории като хомосексуалност и хетеросексуалност ще изчезнат.

Но лесбийството също така се различава от мъжката хомосексуалност и има различна функция в
обществото. “Лесбийка” отдавна вече не е обидна дума, но дори и в случаите, когато се използва
като обидна дума, тя се различава някак си в звученето от “педераст”, въпреки че и двете намекват,
че индивида не изпълнява обществено наложената му сексуална роля… и, следователно, не е
“истинска жена” или “истински мъж”. Неохотното възхищение, изпитвано към “мъжките момичета”,
и антипатията към “мамините момиченца”, показват същото нещо – презрението, с което се отнасят
към жените или към тези, които играят женска роля. И трудът, който се влага, за да се държат жените
в тази унижаваща роля, е огромен. Думата “лесбийка” е обидният етикет, условието, което държи
хетеро-жените зад линията на контрола. Когато хетеро-жената чуе тази дума, подхвърлена по неин
адрес, тя разбира, че е прекосила тази линия. Тя знае, че е пресякла ужасната граница на своята
сексуална роля. Тя се отвращава, протестира, преоформя своите действия, за да получи одобрение.
“Лесбийка” е етикет, измислен от мъжа, за да бъде прикачен на всяка жена, която се осмели да се
държи като равна на него, да предизвиква неговите изключителни права (включително и това
всички жени да бъдат разменна монета за мъжете), която се осмелява да отстоява предимството
на собствените си нужди. Прикачването на този етикет на тези, които активно работят за
освобождаването на жените, без това да има нещо общо със сексуалната им ориентация, е просто
пореден пример от една дълга история; по-възрастните жени биха потвърдили, че до не чак толкова
отдавна, всяка преуспяваща жена, независима и неангаждаща живота си към мъжките възгледи, би
чула тази дума по свой адрес. Защото в това сексистко общество една независима жена не може
да се възприема като човек – тя е препятствие. Това само по себе си трябва да ни покаже къде
е мястото определено от обществото за жената. То казва възможно най-ясно: “жена” и “личност”
са несъвместими понятия. Защото лесбийката не се смята за “истинска жена”. При това в
традиционното мислене има само една единствена разлика между лесбийките и другите жени – тази
на сексуалната ориентация – което означава, че когато свалиш всички покрития, в края на краищата
трябва да разбереш, че смисълът на това да бъдеш “жена” означава да имаш успех при мъжете. И те
да могат да ти се радват сексуално.

“Лесбийки” е една от сексуалните категории, на които мъжете са разделили човечеството. Докато
всички жени са лишени от правото си да бъдат личности и са превърнати в сексуален предмет, като
предмет на мъжа те получават и някои компенсации: идентифициране с неговата власт, неговото
его, неговия статус, неговата защита (от други мъже), чувството да бъдеш “истинска жена”,
Жената и радикалните лесбийки-феминистки.получаваща социално признание чрез придържане към тази своя
роля и т. н. Ако една жена се конфронтира със себе си при конфликт
с друга жена, тогава има по-малко рационални основания, по-малко
буфери, чрез които да бъде избегнато осъзнаването на ужаса на
обезличеното й положение. Оттук откриваме надделяващия страх на
много жени от това да бъдат използвани като сексуален предмет от
други жени, което не само няма да им предостави компенсациите,
свързани с това положение от страна на един мъж, но и ще разкрие
празнотата на действителното положение на жената-предмет. Това
обезличаване се проявява, когато “нормалната” жена открие, че
друга жена е лесбийка; “нормалната” веднага започва да се
държи с лесбийката все едно е неин потенциален сексуален обект,
предоставяйки на лесбийката “мъжката роля”. Това разкрива
хетеросексуалната й обусловеност да се превръща в обект, когато сексът присъства като потенциална
възможност във взаимоотношенията, и отказва на лесбийката правото й да бъде смятана за
пълноценна личност. За жените, които принадлежат към тази хетеро-общност, възприемането
на другите жени-лесбийки чрез определената от мъжете скала на дефинираните роли, означава
постигане на вътрешно съгласие със самата себе си, но всъщност представлява и потискане на
жените-лесбийки толкова, колкото самите “нормални” жени са потискани от мъжете. Трябва ли
да продължаваме тази мъжка класифицираща система на съотнасяне на всички жени в сексуален
план спрямо други категории хора? Прикрепянето на етикета “лесбийка” не само към жени, които
се стремят да бъдат личности, но и към всяка ситуация на истинска обич, истинска солидарност,
истинско превъзходство сред жените, е първична форма на разделението им: то ги задържа в
ограничението на женската им роля и се явява като унижаващ епитет, заради страха от който епитет
те не се решават да демонстрират привързаност, да се събират в групи и да общуват помежду си.

Има доста голяма група жени, които са част от нашата общност, и въпреки това често пъти усилено
избягват обсъждането и конфронтирането с темата за лесбийството, защото това е смущаваща хората
тематика. Те се отнасят към темата за лесбийството с антипатия, уклончиво, или се опитват да я
вместят в “по-широки теми”. Предпочитат да не я коментират. Ако това все пак им се наложи,
се стремят да я прекратят. Но това не е второстепенен въпрос. За да има успех стремежът на
движението за освобождаване на жените, е абсолютно необходимо и задължително този въпрос да
не бъде пренебрегван. Колкото повече терминът “лесбийка” може да бъде използван за сплашване
на всяка по-войнствено настроена хетеро-жена, да я разделя от другите хетеро-жени, да не допуска
тя да дава приоритет на каквото и да било, което не е свързано с грижата за мъжа и семейството,
толкова повече тя е контролирана от културата на мъжкото общество. Докато жените се възприемат
една друга като потенциалната заплаха да извършат първичния грях, включващ физическата любов,
те си отнемат една от друга любовта и ценността, които с готовност отдават на мъжете,
потвърждавайки по този начин приемането на второстепенната си роля. Докато съществува
приемането на мъжката роля като водеща, както на индивидуално ниво, така и в самата общност
на жените като цяло, терминът “лесбийка” ще бъде ефективно използван от мъжете срещу жените.
При това не само срещу хетеро-жените. Дотолкова, околкото жените се стремят само към повече
привилегии в рамките на съществуващата система, те не желаят да се противопоставят на мъжката
власт. Вместо това те отричат приемливостта на женската освободеност, а най-критикарския аспект
на това поведение е да отричат лесбийството – т.е. да отхвърлят всяко предизвикателство към
основополагащите принципи на собствената си женска природа. Тук трябва да спомена също така,
че вече някои по-млади, по-радикални и по-феминистично настроени жени, напоследък открито
започнаха да обсъждат лесбийството, но за жалост това включва само разбирането му като сексуална
“алтернатива” на мъжете. Позиция, при която все още се признава водещата роля на мъжа, както
защото идеята да се разчита по-пълно на други жени възниква като негативна реакция срещу мъжете,
така и защото лесбийските връзки се характеризират просто със секс, което е разделящо и сексистко.
А и просто невярно. На едно ниво, което е едновременно лично и обществено, жените ще отхвърлят
емоционалната и сексуална енергия, получавана от мъжете, и ще намерят алтернативите им в своя
собствен живот. На по-различно ниво – обществено и психологическо, е нужно да се разбере, че за
жените е от решаващо значение да престанат да следват ориентираните спрямо мъжете модели за
реагиране. Трябва изцяло да освободим самата си душа от тази обвързаност. Защото независимо
откъде произтича нашата любов и сексуална енергия, докато умът ни се ориентира спрямо
приемането на водещата мъжка роля, не можем да осъзнаем своята независимост като личности.

Откъде обаче идва женската зависимост от мъжа? По силата на това, че сме отгледани в общество,
доминирано от мъжете, ние с ме усвоили определената от мъжа културна дефиниция за нас самите.
Жената и радикалните лесбийки-феминистки.Тази дефиниция ни присвоява сексуални и семейни функции и
изключва опцията сами да определяме и оформяме живота си.
В замяна на физическото обслужване, което им предоставяме, и като
“награда” за изпълнението на тези функции в обществото, които не
носят печалба, мъжете ни удостояват с едно-единствено нещо:
робския статус, който ни прави приемливи в очите на обществото, в
което живеем. Това се нарича “женственост” или “да бъдеш истинска
жена” в културния жаргон на нашето общество. Ние сме автентични,
приемливи, реални дотолкова, доколкото сме собственост на мъжа,
чието име носим. Да бъдеш жена, която принадлежи на мъжа,
означава да бъдеш невидима, чувствителна, безлична,
недействителна. Той затвърдява представата си за нас – за това, което
трябва да бъдем, за да сме приемливи за него – но не и това, което е
истинската ни същност; той признава нашата женска същност – така, както я определя по отношение
на себе си – но не може да ни приеме като индивидуалност, независима от неговите определяния.
Докато сме зависими от мъжката културна дефиниция и одобрение на това, което сме, ние не можем
да бъдем свободни.

Последствията от усвояването на тази роля се превръщат в неизчерпаем резервоар на омраза на
жените към самите себе си. Това не означава, че тази омраза се проявява открито; в действителност
повечето жени биха я отрекли. Жената може да я усеща като чувство за дискомфорт по отношение
на ролята си, като усещане за празнота, като вцепенение, безпокойство, като парализиращо
раздразнение. Или, обратното, омразата може да е изразена в трескава защита на величието
и съдбата на женската роля. Но във всички случаи тя съществува у жената, често само на
подсъзнателно ниво, отравящо съществуването й, настройващо я враждебно към самата себе си, към
нуждите й, разделяща я от другите жени. Жената се опитва да избяга от това, като се идентифицира
с потисника, живее чрез него, получава своя статус и идентичност чрез неговото его, власт,
постижения. И като не се идентифицира с други “празни черупки” (разбирай – жени), като самата
нея. Жената отбягва близките отношения на каквото и да е ниво с други жени, тъй като тези
отношения има риск да отразят нейното собствено подчинено положение, второстепенния й статус,
собствената й омраза към себе си, и това отражение да стане видимо. Защото конфронтацията с
друга жена е в края на краищата конфронтация със собственото си “аз” – това, което така старателно
и усилено се стремим да избегнем. И знаем, че това отражение не е същността, която сме създадени
да бъдем и да обичаме.

Тъй като източникът на само-омраза и липса на истинска идентичност се корени в нашата
определена от мъжете идентичност, ние жените, трябва да създадем ново усещане за себе си. Докато
се придържаме към идеята “да бъдем жени”, ще се чувстваме в един вид конфликт с изначалната си
същност, с това усещане за собственото си “аз”, с чувството да бъдем пълноценна личност. Трудно е
да приемем, че да бъдеш “женствена” и да бъдеш личност са несъвместими понятия. Само жените
могат да дадат една на друга ново усещане за самоидентичност. Тази идентичност, която трабва
да развиваме с оглед на самите себе си, а не спрямо мъжката гледна точка за нас. Това съзнание е
революционната сила, от която следва всичко останало, защото тази наша промяна се явява истинска
Революция. С главно “Р”. Затова трябва да сме заедно и да се подкрепяме, да обединяваме нашата
обич и обвързаност, да си даваме емоционалната подкрепа, която ни е необходима за поддържането
на това движение. Нашата енергия трябва да е насочена към нашите сестри, а не назад към
потисниците. Докато движенията за женските права се стремят да освободят жените, без да се
конфронтирт с общата хетеросексуална структура, която ни задължава към моногамна връзка с
нашите потисници, огромна енергия ще продължи да бъде пропилявана в опитите ни да укрепим
тези връзки, да търсим начини за по-добър секс, за това как да завъртим главата на мъжа, в опитите
да направим от него “нов човек”, в илюзията, че това ще направи от нас “нова жена”. Това очевидно
разкъсва енергията и посветеността ни, пречейки на нашата посветеност на създаването на нови
пътища за нашето освобождаване.

Важността на връзката между жените, на жените, създаващи ново съзнание във и със другите жени,
е в основата на женското освобождаване и културна революция. Трябва заедно да откриваме,
укрепваме и узаконяваме своята автентичност. Чрез това ние потвърждаваме една в друга това
изначално, борбено чувство за гордост и сила, премахваме разделящите ни бариери, които започват
да се топят, започваме да усещаме нарастващото чувство за солидарност с нашите сестри. Виждаме
себе си като първостепенни, откриваме своята същност в самите себе си. Разбираме, че намалява
чувството за враждебност, за отчуждение, усещането да сме зад заключена врата и да не можем
да изявим това, което знаем, че е вътре в нас и напира да излезне. Изпитваме чувство за
самоидентичност, за хармония със самите себе си. С тази самоидентичност, с това съзнание, ние
започваме Революцията, целяща да постави край на наложените отвън определения, и да постигне
максимална самостоятелност на личностното изражение.

Copyright © 2001-2006 Bg-lesbian – Всички права запазени